Монахиня Валентина Друмева

ИСТОРИЯ НА НЕДЕЛНОТО УЧИЛИЩЕ
при Девическия манастир „Св. Въведение Богородично”
в гр. Калофер

Въведение

 

Атеистичната нощ беше дълга, почти половин век. В това тъжно време се правеха често отчаяни, но винаги със силен натиск, опити да се изтрие религиозното съзнание в душите на хората и да се замени с вяра в нищото. Не можеше да се спори и доказва истината, понеже безбожието се налагаше от самата атеистична държавна власт.
Въз възрожденския Калофер нещата бяха сравнително по-поносими. Духовната атмосфера в него не можеше лесно да се промени. Още от робски времена, векове наред, четири девически метоси в града, два манастира извън него и трите енорийски църкви са съгрявали духовно душите на гордите балканджии. Затова обезверяването тук проникваше бавно и често беше невъзможно.
В Калофер нямаше груби истъпления като убийства на духовни лица, изпращане в затвори, лагери и интерниране. Но забраните, заплахите и последиците от тях, бяха унизителни. Те бяха достатъчни вярващият да носи нелек изповеднически кръст.
Духовният пламък не угасна. Вярващите тайно кръщаваха децата си, а в манастира идваха по скрити пътеки. Калоферци, и то младите хора, се оказаха непокорни, когато ставаше въпрос за празничните религиозни обичаи. Нито една година не се прекрати коледуването на Бъдни вечер. Имаше наказания, но те не ги спряха.
Голям беше натискът да не се извършва Богоявленският водосвет на река Тунджа. С потопяването на кръста се освещават водите. Само една година при голямо съпротивление, освещаването не се извърши по обичая. Младежите обаче отидоха на Бяла река към Калоферския мъжки манастир и там кръстът освети водите.
Печално се оказа положението с децата. В училище атеистичното възпитание се провеждаше, както навсякъде, по програми отгоре. Тук обаче децата трудно се обезверяваха. Възпитани от благочестиви родители, лесно не разтваряха душите си за безбожните идеи.
Известен е случаят в калоферското училище, когато след груба проверка са били взети от децата към двеста кръстчета, които те носели на гърдите си под дрехите.
Драстичен е случаят с посещението на богослуженията по време на Страстната седмица и особено във Възкресната нощ. Тогава се задължавали дежурни учители да следят кои деца отиват в светия храм. Още на другия ден били наказвани.
В училищния салон имало голямо огледало. Недисциплинираните ученици се наказвали да стоят пред него прави, понякога повече от час. Другите деца гледали на тях като на престъпници. Посещението на възкресното богослужение се смятало за голямо престъпление.
Въпреки това децата не станали пълни безбожници, благодарение на семейното възпитание. На християнски празнини, при затворени врати, те участвали в домашните религиозни обичаи. Доброто калоферско семейство беше спасителния кораб за детските души в бурното атеистично море.
Разбира се имаше изключения. Но такива деца на обезверени или изплашени родители, бързо приемаха греха, защото нямаха спирачката на вярата. Лесно пропадаха морално.
При такова положение дойде датата 10 ноември 1989 г., когато се спря атеистичният натиск. Можеше вече да се мисли за религиозното възпитание, на бедните детски души.
Това обаче не се оказа лесно. В училище тогава и до днес не се въведе вероучение. Децата не познаваха прага на светия храм. Те оставаха без духовна закрила.

Първи стъпки

Промениха се нещата, но не винаги в добра насока, както се очакваше. Даде се свобода на протестантските секти, които заработиха активно и привличаха непросветените. А такива бяха много хора. Не знаеха, че истината за Бога е само една и тя може да присъства неподправена само на едно място – в светото Православие. При многото религиозни общности, противоречащи си една на друга, истината е изопачена от повредения горд човешки ум.
Заблудата се оказа много опасна. Някои християни като слепи отидоха при сектантите. Нали и там се говорело за добро. И те държели в ръка светото Евангелие!
В Калофер има една малка група адвентисти от седмия ден – съботяни, които калоферци наричат съботници. През атеистичния период тихо работеха. Но когато се премахна верската забрана, те се активизираха.
Започваха да привличат и децата с подаръци. Десетина деца посещаваха събранията им, които се превеждат в една къща. Като научих това много се разтревожих.
Развръзката дойде скоро. Всички сестри бяхме на вечерно богослужение в манастирския параклис, където служим в студените зимни дни. В един момент се отвори вратата и влезе елегантно облачен мъж с една жена, непознати за нас.
Тъй като параклисът е малък, те останаха пред нашия поглед. Правеше впечатление, че са напълно безучастни към нашите молитви. Нито веднъж не се прекръстиха. Помислихме, че не познават църковния ред. Оказа се обаче, че са дошли с друга цел.
Като свърши вечерното богослужение, потърсиха лично мен. Разбрах, че мъжът е адвентистки проповедник, дошъл служебно в Калофер.
Най-напред той се похвали, че идват от Сопот. Привлекли една моя позната, която от наивност им повярвала. Благодарна съм на тяхната откровеност, защото после аз се свързах с нея и като ù поговорих, тя веднага се върна в православната вяра.
Изненадах се много като разбрах, че той дошъл с цел и мен да привлече в сектата им. Не се посвени да прави такъв опит с една дългогодишна православна монахиня.
Започнахме разговор. Аз се опитах да му разкрия красотата на светото Православие. Посочих сектантските заблуди, които нямат нищо общо с чистата вяра в Христа.
Останах много изненадана. С този човек не можеше да се спори принципно. Умът му беше скован в някакви рамки, които изключват логическото мислене. На моите въпроси той не отговаряше. Следваха заучени текстове, които нямаха нищо общо с темата на разговор.
Тази тяхна практика да изучават наизуст текстове от светото Писание, правеше голямо впечатление на неопитните слушатели. Оставаха с лъжливото впечатление, че те много знаят.
Успехът им идваше от другаде. Хората нямаха духовна просвета. Това бяха горчивите плодове на атеизма, който унищожи духовната литература. Хората останаха без духовен ориентир.
След дългия безплоден разговор проповедникът се убеди, че няма да има успех при нас и си тръгна. Аз обаче останах в голяма тревога за децата на Калофер.
Прекарах една безсънна нощ. Мислех какво може да се направи, за да се спасят, докато още не е късно. Те бяха в по-голяма опасност, отколкото в атеистичното време. Тогава имаха малко вяра, но тя беше чиста. Сега душите им ще се замърсят със сектантска кал.
Никога няма да забравя нощните си размисли тогава. Прехвърлих цялата история на Калофер. А тя е духовно богата. Той е дал на светата ни Православна Църква един Екзарх Йосиф I, който от Калофер, през Сорбоната и Цариград до София, посвети всичките си сили на светото Православие.
Калофер още даде трима митрополити: Врачански Константин поп. Димитров, Русенски Михаил Чавдаров и през робството Нишки митрополит Виктор. Известен е приносът на тези високи духовници.
Митрополит Константин, заедно с Великотърновският Климент и Варненският Симеон са страдали много в защита на вярата ни при княз Фердинанд, който провеждал прокатолическа политика. И тримата са били изгонени от София, изпратени на заточение и жестоко измъчвани. Калофер още излъчи шест архимандрити и десетки свещеници.
Спомените се нижеха като зърната на броеница. Спомних един забележителен случай в Калоферския девически манастир „Св. Въведение Богородично”. Свързан е с игумения Макрина Пеева, която достойно защитила светото Православие.
Било пак по времето на княз Фердинанд, който обичал често да посещава Калоферския балкан, като гостувал в манастира. Веднъж с него дошла и майка му княгиня Клементина с фрейлини. Изпратили монахините по къщите в Калофер, а те се настанили по килиите им, заедно с военно обкръжение.
Княгинята пожелала да се отслужи католическа меса в подвижния параклис-палатка, който носели. И досега на югоизточния ръб на храма стои голяла метална кука, сложена тогава за укрепване на палатката.
По строгия православен канон обаче не бива да се служи меса в манастира. Игуменията протестирала пред княза, но без резултат. Тогава тя съобщила с бърза телеграма на митрополит Константин за случилото се. Той незабавно от Враца съобщил на Екзарх Йосиф в Цариград. Екзархът на свой ред с бърза телеграма съобщил на Негово Височество княз Фердинад, че не може да се служи в православен манастир католическа меса.
В безсънната нощ ме споходи още един интересен и много показателен случай. Бъдещият Врачански митрополит, като завършил училището на даскал Ботьо с отличен успех, пожелал да продължи образованието си, но нямал средства.
Българите в Цариград се погрижили за него. Изпратили го в Рим да учи богословие. Постъпил в католическия богословски колеж „Св. Атанасий” в Рим през 60-те години, но обещал да опази православната си вяра. Разумен, успял да прецени разликата и превъзходството на светото Православие пред католицизма. Нищо не го смутило. Утвърдил се още повече в него.
Отличен по успех и с прекрасни качества на характера, католиците пожелали да го задържат за тяхната религиозна общност. Първо си послужили с ласкави обещания. Като не успели, подложили го на изпитания, но той пак не се поколебал.
На държавния изпит, по тяхната практика, на всеки студент се давал празен лист с темата. Всички теми били различни, за да се изключи преписването.
На Константин бил даден нарочно празен лист без тема, за да бъде унижен. Но той не им се молил, а за тяхна изненада, започнал да пише. Сам си сложил темата: „Бог от нищо сътворил света”. Развил я блестящо. С достойнство завършил богословското си образование с отличие.
Водена от такива размисли на разсъмване в мен се роди идеята да направим нещо за вероучителната просвета на децата. Незабавно се свързах с отец Иван Найденов, енорийски свещеник при храм „Св. Архангел Михаил” в града. Споделих тревогата си с него.
Оказа се, че той не по-малко от мене е бил разтревожен за калоферските деца. Заедно с презвитера Величка обмисляли какво може да се направи. Бързо се разбрахме. Имаше смелост, защото беше калèн в изпитанията. Като свещеник с висше богословско образование, имаше голям авторитет, за което претърпя изпитания в атеистичното време, той презвитерата и децата му.
Решихме да основем Неделно училище по православно вероучение. Имахме предвид, че хората се преориентираха трудно и не знаеха на кого да вярват. Демокрацията допуска, че всички са прави, а това не е вярно. Истината е в светото Православие, а при всички други тя е подправена от човеци.
Затова решихме да открием всичко, каквото възнамеряваме да правим. Съчинихме едно обръщение към родителите на децата, с което ги приканваме да им разрешат да посещават училището.
Съжалявам, че не запазих едно от тях. Не водех дневник, нямаше време за това. Помня обаче, че в него посочихме, че вероучението е духовно знание. Необходимо е, защото човек не е само тяло. Той има и безсмъртна душа.
В атеистичния период в училище се говореше за всестранно развити личности, което не отговаряше на истината. Всъщност тогава децата се развиваха едностранчиво.
Ориентираха ги само към светско научно знание, което е полезно, но не е достатъчно. Налагаше се материалистичния дух на времето.
На второ място посочихме, че вероучението е култура. В многовековната човешка история духовната култура е оставила шедьоври на изкуството в живопис, музика и литература. На нея се гледаше презрително от узаконеното безбожие, защото ролята на Църквата се изключваше.
На трето място посочихме, че вярата е морал. Тя учи хората да бъдат добри, чужди на греха. Това мисля, че подейства най-силно, защото много родители изпадаха в тревога за децата си, които приемаха лесно греха. Не е тайна, че в атеистичното време се отвориха много домове за малолетни престъпници.
Обръщението, стегнато в десетина изречения, разпространихме в целия град. Посочваше се в него и деня на откриването на училището.
По едно щастливо съвпадение това стана на Православна неделя 1991г. – първата от Великия пост. Въпреки, че учебната година беше към края, а ние работим паралелно със светското училище, бързахме за да спасим децата.
Откриването стана в Девическия манастир. След светата литургия се отслужи водосвет и свещеникът прочете полагащата се молитва за благословение на ново важно дело.
Присъстваха около двадесет деца и родители. Отец Иван каза бодро напътствено слово и поръси децата. Те се опитваха да се прекръстят несръчно. Умилително беше да се гледа как дете, което доскоро е възпитавано в безбожие, пристъпва към светинята.
На свой ред аз обясних, че Калоферският манастир е люлка на девическото образование в България. Първата светска българска учителка Анастасия Димитрова от Плевен се е учила при килийните учителки монахини в Горния метох, който е настоящия манастир, и през 1840 г. открила в родния си град първото светско девическо училище у нас.
Тя вземала уроци при видните калоферски монахини учителки. Между тях най-известната била монахиня Евпраксия, дъщеря на елино-славянския учител в Карлово Райно Попович. По майка е от бележития карловски род Гешеви. Подчертах, че манастирът е дал над тридесет монахини учителки за първите девически училища в Калофер, Карлово, Сливен, Ст.Загора, Варна, Пловдивския и Родопски край.
Радостно е, че сега просветната традиция продължава. Тя трябваше като че ли да започне пак оттука.
С Божия помощ се постави началото.

Светъл път

Обявихме уроците за открити. Можеше да присъстват родители и близки на децата. Зарадвахме се, че доверието към нас беше голямо. Първи пратиха децата си родителите на калоферската интелигенция. Преобладаваха децата на учителите, които бяха задължавани да провеждат атеистичното възпитание в училище.
Това те вършели по задължение, но не от сърце. Спомням си за един учител, който сподели, че през Страстната седмица „боледувал”, за да не го назначат да пази пред вратите на църквата да не влизат деца. Още по-голяма беше радостта ни, когато всички деца, без изключение, напуснаха сектата на адвентистите и дойдоха при нас. Разказваха, че там им давали всеки път шоколади и други подаръци.
Нямало обаче уроци за деца. Пускали им касети с проповеди за тяхната вяра, която не разбирали. Веднъж се разочаровали много, защото се говорело само за смъртта, от която децата се плашат.
Събраха се на първо време двадесет и пет деца. Те бяха прекрасни, детският елит на града. Отец Иван ги познаваше по-добре от мене. С ведрия си нрав ги предразполагаше. По благодат, само за два-три часа ние се сродихме духовно завинаги.
Основата на Неделното училище поставиха следните деца:
Мирослава Ангелова
Делка Милкова
Гергана Петкова
Диляна Петкова
Христинка Жулева
Илиана Жулева
Цветелина Тонева
Иванка Тонева
Елена Атанасова
Лалка Гошева
Стефка Гошева
Христинка Ганова
Милена Ганова
Гергана Радулова
Васка Парталева
Иванка Вълева
Лалка Парталева
Христинка Богданова
Чонка Найденова
Мима Гологанова
Теодора Шушнева
Петя Драгоева
Ивелина Милева
Христинка Василева
Христо Иванов
Михаил Докторов
Димо Новаков
Основахме християнско православно дружество „Св. св. Кирил и Методий”. Преди 9. IX. 1944 г. такова имало в Калофер и неговият патрон били Славянобългарските просветители. Това разбрахме като се откри знамето му, което досега се пази в храм „Св. Богородица”.
Противодействия не срещнахме. Управниците на Калофер видимо бързо промениха убежденията си, дори започнаха да посещават светия храм. Радваха се, че децата се възпитават в здрав морал.
Само една учителка казала подигравателно на децата, че щом учат вероучение, ще получават наготово шестици. Ние им обяснихме, че Бог благославя труда на човека, като му дава бодър ум, трезвени мисли и здраве да се учи. Той не благославя мързела.
Посъветвахме децата да не спорят с нея, а да се стараят де се учат още по-добре. Да проявяват примерно поведение, с което ще украсят името на християнчетата.
Така постъпиха, а тя коренно се промени. Съвестта вероятно я измъчи. Лично към нас – учителите се отнасяше с голямо уважение. Дори ни оказваше съдействие.
Пълният успех дойде в края на учебната година, когато децата изнесоха първата си литературна програма в читалищния салон.
Като начало тя не беше много добре подготвена. После се усъвършенствахме. Децата обаче бяха ентусиазирани. Поставихме обяви из града. Салонът и дори балконът бяха препълнени. Имаше и правостоящи.
Открихме тържеството с Господнята молитва „Отче наш”. Публиката стана на крака. Читалището, строено в атеистично време, за първи път чу молитвени слова.
Бедна беше програмата, но се изпълняваше с топло и силно чувство. Думите за Бога от детските уста вълнуваха вярващите. Някои се просълзяваха. Аплодисментите бяха продължителни.
Досега виждам Генади Бозуков като декламира стихотворението „Аз съм българче”, отлично подготвен от баба си – учителка. Представи се великолепно и Стоян Димитров – син на учителка. Той декламира стихотворението „Родино мила”. Прозвуча много силно още с първия куплет:

Обичам те, Родино мила,
на розите уханни долина.
Обичам Пирина и Рила
и горда Стара планина…

С голямо майсторство и сила Христинка Богданова декламира стихотворението „Кой е Христос?” Тя има плътен и завладяващ глас. Докато излезе от училището, на тържествата ни все тя го декламираше. Публиката я очакваше. И сега я чувам като започва уверено:

Обречени са много имена
на пълна и безпаметна забрава.
Едва ли има времето вина.
На смъртните съдбата е такава.

Нерон във Рим проля реки от кръв.
И колко други земни великани…
Не беше той последен, нито пръв.
Историята пълна е с тирани.

Владей над умовете и до днес
Иисус Христос две хиляди години.
Разнася се Евангелската вест.
Духът без нея жалка е пустиня.

Заключителният куплет прозвуча като гръм в залата:
Руган, отричан, гонен жив е пак
на чистите следовници в сърцата.
О, Той не е човек, що сее мрак,
а Бог велик, дошъл от Небесата!

Стана безпределно ясно, че вярващите се бяха затъжили да чуят прослава на Христос, толкова унижаван и дори отричан като историческа личност в атеистичното време. Избликът на радост беше естествен.
Насоката на програмата ни през първите години беше да се прославя вярата в Бога. Това беше необходимо в този преходен период. Затова много силно впечатление направи забавното нравоучение „Пеперуда и жабок”.
То е дълго, но Иванка Тонева се беше постарала да го научи наизуст. В него се говори за едно зловонно блато, в което водят весел живот зелени жаби.
В миг се появява малка белоснежна пеперуда, която възторжено им разказва за китната ливада с уханни цветя. Жабите се отнасят с недоверие, даже една от тях протестира. Те знаят само своето блато и не допускат, че може да има китни ливади.
Подчертава се, че невярващите в Бога се сравняват с жабите, защото мислят само за телесни удоволствия и удобства, но животът им не е чист. А с пеперудата се сравняват вярващите, които пак живеят на земята, но с душата си възприемат красотата на Божиите творения и признават техния Творец – Бог.
Заключителните стихове прозвучаха много убедително:
Гледат много хора тъй скептично
на проблема на духа дълбок.
Към наслади земни тичат,
висши ценности отричат.
А духът печален, клет,
сред суетна земна смет,
тръпне гладен и във лед!

Неделното училище се утвърждаваше. Родителите си пращаха децата, защото искаха те да имат духовна просвета. Броят им растеше. Но срещнахме някои трудности. Лесно не се реши въпросът къде да се провеждат учебните занятия.
В училище още нямаше атмосфера за такива изяви. Към църквите няма подходящи помещения. В манастира има много стаи, но аз се въздържах. Трябваше да се внимава. Още съзнанието на хората не беше напълно изчистено от предубеждения. Не исках някой да помисли, че ние готвим децата за монаси. Нашата пряка цел беше да ги утвърдим във вярата и доброто и да ги предпазим от сектантски влияния.
След като много мислихме с отец Иван се ориентирахме към Младежкия дом. Цветанка Боева ни даде най-хубавата слънчева стая с югоизточно изложение, комфортно обзаведена. Много бяхме доволни.
И сега виждам децата насядали, как внимателно слушат уроците. А когато запеят се чуваше на главната улица през отворения прозорец. Някои минувачи се спираха, а благочестиви стари жени се прекръстваха.
Това обаче продължи само няколко месеца. Нямахме пари да плащаме наема, въпреки че не беше голям. От децата пари никога за нищо не сме искали дори стотинки. Това беше принцип при нас. Намери се една добра жена, които ни плати наема и ние напуснахме залата. Накъде?
Обърнахме се към директорката на музей „Хр. Ботев” с молба да ни се предостави една стая в училището на даскал Ботьо Петков. Тя не се съгласи. Имаше право. Залите са експозиционни, а тя отговаря материално за всяка музейна вещ.
Тогава председателката на читалище „Хр. Ботев” Светла Йовева ни даде за безплатно ползване малкия салон – заседателната зала. Благодарихме и се настанихме. Там обаче няма отопление. Не можехме да плащаме за електрически отоплителни уреди.
В топлата калоферска есен отначало работата ни тръгна добре. Гостуваха ни любопитни граждани и се радваха на децата. Помня веднъж посети урока ни архимандрит Дамян, калоферец които служете в българската църква в Америка. Много се зарадва и поздрави децата.
Но времето започна да се застудява и децата можеше да се простудят. Сами напуснахме това гнездо. На тревогата ни откликна София Димитрова – директор на средното професионално училище по облекло „Венета Ботева”, което тогава още се наричаше „Ана-Май”. Нейните две деца бяха при нас.
Предостави ни една слънчева класна стая, която ползвахме от 14 ч. Беше поносимо, защото до обед е горяло парното отопление. Прислужничките почиствана стаите и коридора. Бяха много добри, проветряваха набързо. Децата влизаха и излизаха внимателно и не се налагаше след тях да се почиства.
Бяхме много доволни. Училището е строено от калоферския благодетел Георги Шопов. Намира се до храм „Света Богородица”, близо до църковната килия, в която е живял първоначално даскал Ботьо.
Предвид историческата атмосфера имахме чувството, че сме възрожденци. Така прекарахме още пет години. Отец Иван започна да боледува и напусна училището. След няколко години почина. Останах сама. Свикнах с уроците. Не можех да оставя добрите деца. Връзката ни беше здрава.
Нямаше с кого да споделям и да се съветвам при затруднени. Имах го като свой по-малък брат, а той мене като своя по-голяма сестра. Помня как тръгвах на урок от манастира по-рано. Минавах край неговия дом и двамата отивахме на училище. През кратките зимни дни се налагаше понякога да се връщам по тъмно. С него бях спокойна.
След шест години странстване в града, идеята да преместя училището в манастира като че ли назря. Но аз пак дълго обмислях това. Най-после избрах доброто решение. Оставих децата и училището в ръцете на Майката Божия.
Помня в молитва се обръщах към Нея така: „Майко Божия, тези деца са твои. Имай грижа за тях! Аз ще се трудя за тях доколкото мога, а ти ги закриляй с небесния си покров”. Тя не остави децата, чийто брой започна да се увеличава. Досега ги покровителства.
Не намерих сили да ги оставя. Те бяха в сърцето ми. Виждах, че и те ме обикнаха с още по-светла, детска обич.
Да разреша въпроса ни помогна един сън. Той не е пророчески, а плод на моите постоянни тревожни мисли. Сънувах, че децата, строени идват от центъра на града към манастира. Аз се оказах първа пред манастирската порта. Там заварих нашия Пловдивски митрополит Арсений, които ме благослови. Тогава реших без колебание да преместя училището в манастира.
Уредих една обширна зала, която служеше за културни занимания, когато преди това манастирът беше Синодална почивна станция. Намира се на югозападния ъгъл на манастирския четириъгълник. Децата не пречат на монахините, защото са далеч от жилищната сграда и църквата.
Там имаше голям телевизор, където летовниците се събираха да гледат филми. Не беше нужен нито на монахините, нито на децата. Той нарушаваше строгия монашески канон и благочестивата духовна атмосфера.
Изхвърлих го. После един благодетел от София – Йосиф Добрев ни подари видео с монитор да показваме на децата полезни филми на касети, без да се свързваме с телевизията. Снабди ни със специален дървен шкаф за него.
Постлахме с мокет салона и използвахме 60-те тапицирани столове от синодалната трапезария. От училището ни подариха черна дъска. Уредихме иконостас с икони и кандило в североизточния ъгъл. Под него поставихме маса, на която сложихме светата Библия, а от двете ù страни свещник и ваза с цветя. Стените украсихме с подходящи картини с религиозни сюжети.
Училището с три просторни прозореца на втория етаж стана много приветливо и уютно. Отоплява се с печка. Намерих малка манастирска камбанка, която окачих пред стълбището. Получи се истинско училище.
Още отначалото имахме проблем с деня, в който да се провеждат учебните занятия. В събота и неделя децата се пръскаха. Едни помагаха в полската работа на родителите си, други отиваха на гости.
С отец Иван опитахме останалите дни. Можеше да се попречи на децата да си подготвят уроците за следващия ден. Много внимавахме да не ги отклоняваме от задълженията им в училище. Досега нямаме нито един упрек в това отношение нито от учителите, нито от директора.
Накрая се спряхме на петък. Децата нямат да учат за събота и са спокойни. В неделя могат да присъстват на църковното богослужение. Тези практика остана завинаги.
С Божия помощ, под закрилата на Майката Божия, училището в манастира заработи добре. Приливът на деца беше невероятен. Само от Калофер те бяха над 150.
Прочу се училището ни. От с. Осетеново учителката Дора Петрова водеше с микробус двадесет деца. Между тях беше сестрата на настоящия викарий на св. Пловдивска митрополия – епископ Арсений. С нея той няколко пъти дойде, защото учеше другаде. Но аз си позволявам да го наричам свой ученик. За мене това е чест и гордост.
Идваха деца и от с. Васил Левски и още една немалка група от Карлово. Броят общо стигна цифрата 210. Разделих децата на три възрастови групи – малки, средни и големи. Идваха деца и от предучилищна възраст, водени от свои братчета и сестрички. Големите бяха до 12-ти клас.
Ентусиазмът беше невероятен. Децата, които учеха в средни училища в Карлово, Сопот и Клисура, искаха да посещават Неделното училище. Изчаквахме ги в третата група, Те идваха на училище направо от автобуса. Това не се забравя! Радостта ми беше голяма. Провеждах три последователни урока с много деца, а се чувствах бодра.
Групите бяха големи и се налагаше да внасяме още столове. И сега виждам мислено училището пълно с деца, които внимават в урока. Нито едно дете не нарушаваше дисциплината. Особена благодат се изливаше върху душите им. Едно малко дете ми каза откровено, че когато излизало от училището, се чувствало като ангелче.
Децата знаеха, че се намират на свято място и влизаха в манастира като в храм. Над манастирската портичка е иконата на Майката Божия с Богомладенеца. Преди да влезе всяко дете се спираше. Прекръстваше се и се отправяше към учебната стая. Като си отива и излезе от портичката се обръщаше, пак се прекръстваше и си тръгваше.
Това направи впечатление на гражданите и те започнаха да правят така като минават по улицата край манастира.
Родителите сами водеха децата си с надежда, че те де получат добро нравствено възпитание. Помня един баща, военен с висок чин, доведе момиченцето си на шест години, с молба да го приемем. Каза ми, че било много буйно и непослушно. Правело пакости. Дори той се страхувал някой ден да не подпали къщата.
Приех го топло и го сложих да седне на първия ред. Оказа се много послушно. Благодатта го преобрази. Напредваше във вероучителното знание и като порасна стана конферансие на тържествата ни. Поведението му беше отлично. Родителите му се радваха.
Едно момченце, също отличен ученик, посещаваше училището три-четири години. Трябвало в петък да пътува за Карлово, където вземало уроци по английски език. Това го възпрепятства. Майка му сподели с мене, че детето се променило много, когато спряло да идва на уроци по вероучение. Съжаляваше за това.
Един ден ми се обади по телефона баба Неда, самотна старица. Не ме позна по гласа, а забравила името ми. Започна така:
– Търся оная сестра, която вразумява децата.
– За какво? – запитах я аз.
– Искам да ù кажа, че в манастира се върши хубава работа. Децата от нашата махала ми правеха пакости. А сега, вразумени от това училище, ми помагат. Носят ми дърва, правят ми покупки, а момиченцата ми почистват стаята.
– Ще предам на сестрата твоите добри думи – казах ù аз и разговорът приключи.

Вероучителният урок

Сложна е богословската наука. Тя се занимава с духовни предмети, които не се възприемат видимо и осезателно, както става с материалните. Когато се говори за вярата в Бога на деца е още по-сложно. Трябва достъпно, с прости думи да се обясняват верските въпроси, за да се създаде интерес. Но по природа детето има добра духовна нагласа, понеже е още чисто от грях. Това е благоприятно.
Ако им се говори на висок богословски език, децата губят интерес защото не разбират казаното. Зная случай с учител, който завърши с отличие богословие, но не успя. Децата не го разбраха, защото им говореше на висок стил. Други нямаха духовна подготовка и много неделни училища се откриха от презвитери и вярващи жени, но скоро се закриха.
Имаше и друга крайност. Разказваха се на децата наивни истории, които звучат неубедително. Недисциплинираните се плашат със зли сили. Едно дете спряло да посещава уроците, защото се уплашило от дяволите.
Сега децата са други. Чрез телевизора, компютъра и интернет, те свикнаха да получават готова информация, която много силно въздейства. Натоварва ги и обременява паметта им. Така те губят способност да мислят самостоятелно и задълбочено. Това води до лекомислие и подражание на греха, което е най-лесното.
Това се забелязва. Децата са разсеяни, преуморени и трудно заучават наизуст текстове и стихотворения.
Като съобразих всичко това, аз се отдалечих от съвременната методика на обучение. Тя е сложна и обременява децата. Работя така да се каже по възрожденски, просто, ясно, разбрано.
На практика този подход се оказа добър, защото нашето училище вече работи 27 години, без да отбележи отлив на деца. Напротив те идват с голямо желание. Разбираме се взаимно.
Нито веднъж обаче не съм изнесла урок, без да се подготвя старателно, дори и в групата на малките деца. Не съм си позволила да говоря, каквото ми дойде на ума.
В стремежа си да ангажират по-лесно вниманието и интереса на децата, някои преподаватели въведоха в учебния час забавни детски игри с духовно съдържание. Това олекотява духовното знание. По този начин то няма да стане по-разбираемо.
Майсторството е да се постигне добър резултат, както изисква вероучителният урок. По посочения начин се въвежда светски дух. Децата трябва да знаят, че вероучението е висока наука, защото Бог е велик.
При нас урокът започва с първата група от 14 ч., с втората от 15 ч., а с третата от 16 ч. Дежурният ученик удря камбанната. Ако има деца по двора се прибират. В учебната стая има малко звънче на шкафа. Като позвъня, децата стават прави с поглед към иконостаса и горящото кандило.
Заедно казваме Господната молитва „Отче наш”. Всички се прекръстват и изговарят гласно думите: В името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин!
Сядат, озарени от небесна благодат. Те не са същите. Дух Свети чрез молитвата ги е преобразил. Родители, които посещаваха уроците ни казват, че децата в това училище изглеждали други, не такива, каквито са в светското училище.
Никога не съм имала проблеми с дисциплината. Дете, което за първи път идва е по-неспокойно. Постепенно за два-три часа се променя. Ако все пак по детски някой прояви недобро държание, съседчето му казва: „Ти оскърби своя Ангел-пазител. Сега той плаче за тебе”.
Урокът започва с петминутен кратък преговор от миналия час. Повече аз говоря, защото след цяла седмица децата са забравили за какво сме учили. Целта е да се направи връзка с новия урок и те да получат нагласа да мислят по духовни въпроси.
След това започва съществената част на урока. Темата, особено при по-големите, записвам на черната дъска. Провежда се по точки. Разказва се старозаветното или новозаветно събитие достъпно, без думите да се обличат в художествена реч. Сложните думи се обясняват. Обикновено се започва със сътворението на света, което е много благодатна тема.
Новият Завет се оказва по-интересен за децата. Изучава се целият живот на Иисус Христос. Притчите са много поучителни.
С големите ученици, които са минали тези уроци, се разглеждат Десетте Божии заповеди подробно. Може материалът да обхване уроците през цялата учебна година. Изучава се и Символа на вярата по членове. Следват блаженствата. За тези три големи теми, имаме красиво изработени таблици. Веднъж стигнахме до тълкуване на Господнята молитва и до литургика.
След като се предаде урока, следва препитване. Задават се въпроси, за да се провери доколко са разбрали и усвоили материала. Накрая следва етичната част, която трае 10-15 минути. Най-често е свързана с темата на урока. При малките деца се прочита кратък разказ, а на големите се предлагат поучителни примери, които възпитават в християнска нравственост.
В края се извлича поука от децата. Те са много находчиви, особено малките. При затруднение всички казват универсалната поука: Да правим добро!
Времетраенето при големите деца е астрономически час, понеже е веднъж в седмицата, а при малките – учебен час. Установих, че децата с годините се пременят. Пренатоварени умствено и психически, бързо се изморяват. Забележа ли това, съкращавам с няколко минути часа. Принципът е: 5 м. преговор, 30 м. урок и 10 м. нравоучение.
Когато се създаде интерес, децата не им се тръгва. Това се случва обикновено в студени зимни дни. Печката гори, кандилото озарява светите икони, топло и уютно е и те слушат с удоволствие.

Християнска нравственост

Ще спрем специално вниманието си на нравственото възпитание, което е много важно, а не се постига лесно. Големите деца знаят, че вярата без дела е мъртва, а малките казват, че което дете има лоши прояви, напразно носи името християнче.
Многопосочно е това възпитание. Затова по изработен план последователно се разясняват въпросите. Една година е малко да се обхванат всички. Започваме първо с темата за

Доброто

Децата, особено по-малките, са много активни, когато се говори за добро и зло. С чистите си души интуитивно попадат на точни изводи. Наблюдавала съм куриозни случаи.
Малкият Йоан се връщал от училище. Срещнала го тяхната съседка и го запитала:
– Йони, къде ходи?
– На Неделно училище – отговорил той.
– Какво учите там?
Учим за много хубави и интересни неща.
Днес за какво учихте?
Днес учихме за доброто и злото, но аз съм за доброто.
За да ангажирам вниманието на децата, имам следния подход: Раздадох им малки тефтерчета. На едната страница записват добрите си постъпки, а на другата лошите. Тези тефтерчета после им помагат при изповед. Малката Катя записала много добрини, но и доста грешки. Като ги преброила, те излезли равни по брой. А трябва доброто да превишава лошото. Помолила баба си да поиска някаква услуга от нея. Тя я пратила в съседната стая да ù донесе очилата. Катя веднага изпълнила молбата ù и записала доброто.
Някои деца се затрудняват да измислят добрини, които непременно трябва да бъдат извършени от тях. Малкият Иван дълго мислил, докато му се удал удобен случай. В студения есенен ден видял една премръзнала муха, която още била жива. Внесъл я в топлата стая и тя започнала да лети.
И в учебния час, когато има време, питам децата какво добро са направили през седмицата. Едно момиченце каза, че услужило на майка си, като ù купила цигари. Другите деца веднага реагираха, че това не е добро, защото цигарите са вредни. При подобни случаи аз лесно излизам от затруднението. Не бива да осъждам постъпките на родителите пред техните деца. Казах, че майка ù не е учила вероучение и не знае, че пушенето на цигари е грях.
Въведох и конкурс за добрини, който всяка година се провежда на Рождественското тържество. Един месец преди това, което дете желае да участва, започва да записва добрини. Който е направил най-много, получава първа награда.
Интересен е случаят с малката Габриелка.Тя направила за един месец петдесет добрини. Една от тях е показателна. Спестявала стотинки, които родителите ù давали за лично ползване, най-вече за закуски. Като се посъбрали, купила няколко кифли и ги дала на тяхна бедна съседка за „Бог да прости!” душата на любимата ù покойна баба.
Това милосърдно духовно дело, от едно малко дете, не е дребна работа. Тя идваше понякога на училище с по-голямата си сестра, поради което слушаше уроците на големите деца. При тях сме говорили около задушницата за духовния подарък, който могат да направят живите на своите покойни близки с молитвени църковни служения и милостиня на бедни хора.
Милостивото сърце на доброто дете с голяма радост изпратило духовен подарък на любимата си баба. От беседата се убедило, че тя е жива на небесата.
Децата от Неделното училище правят много добри дела. Отстъпват в автобуса място на възрастни хора, помагат на родителите си в домашната работа. Поздравяват учтиво, като изговарят поздрава, кимват с глава и леко се усмихват, а не набързо и неучтиво.
Старицата Екатерина ми каза, че добрите сестрички Милена и Христинка много ù помагали. Често я срещали, защото живеят наблизо и помагали като носели чантата ù с покупки. А Иван с брат си Красимир и други деца се уговорили и пренесли нарязаните дърва на сушина на друга старица. Подредили ги и тя много се зарадвала.
Децата помагат на сестрите в цветната градина, когато идват по-рано на училище. Между тях особено се проявява Християн.
Показателен е друг случай, за който някой писа във в-к „Карловска трибуна”. Пейко с брат си Ангел и други другарчета, вече по-големи деца, решили през лятната ваканция да направят добро на тези, които отиват на излет в Калоферския балкан.
С подръчни материали и с добрия съвет на родителите си, те направили няколко заслона в планината. Ако завали дъжд, или се извие силна буря, нека пътниците да се приютят в тих и безопасен кът. В заслоните имало скована от тях масичка. Направили и огнище, за да може някой да си сготви например гъбена чорбичка.
Това не е малка детска работа. Направи впечатление на гражданството. Особено добре го оцениха любителите на излети.
Моят подход към децата беше също само с доброто. Немирно дете, ако се изобличи и упрекне пред всички с остър тон, напълно е загубено. То се чувства унижено и вместо да осъзнае постъпката си, реагира остро в самозащита.Затова много внимателно постъпвам с такива деца.
Малкият Виктор от първи клас с радост идваше на училище. Веднъж понастинал и родителите му не го пускали да дойде. Той обаче упорито настоявал. Баща му го запитал:
– Защо държиш толкова много на Неделното училище?
– Защото там сестрата ни се кара кротко и дискретно, а други хора викат и обиждат.
Децата усещат настроението на учителя и реагират по свой начин. Когато сгрешат, ако се подходи внимателно към тях, те стават добри.
Добрият подход е, когато детето съгреши да се изобличи постъпката му все едно, че тя е направена от всички деца. Само се фиксира с поглед детето и то веднага разбира. Доволно е, че не е изобличено пред всички и си взема бележка. В този смисъл Виктор е употребил сложната дума „дискретно”.
Стефан, по-голямо дете, се опитваше де смущава урока с глупави постъпки. Когато преподавам урока, очите ми са винаги в него, за да се въздържа да не проявява нрава си.
Веднъж дойде необичайно мълчалив. Или беше уморен, или неразположен физически. Предполагам, че беше понастинал, защото седна близо до печката и даже позадряма. Изненада ме неговата кротост.
Като привърши урока, казах пред всички, че съм възхитена от държанието му. Той вече е станал примерно християнче. Дори призовах децата да следват примера му. От този ден той се промени. Стана послушен.
Забелязвах, че с годините децата стават все по-буйни и невъздържани, под влияние на лошите телевизионни филми. Бог забранил на Адам и Ева да ядат от дървото за познаване на добро и зло. С това той искал те никога да не познаят злото, за да не му подражават. А сега детето среща греха на всяка крачка.
Правех всичко възможно да уча децата на добро, но разчитах на Божията благодат, която е всесилна. Всеки път преди урока прочитах акатиста на Майката Божия „Възпитание”. С небесна закрила всичко тръгна гладко, нормално.
Много се зарадвах, когато чух от директорката на училището, че децата от Неделното училище се отличават с добро поведение и добър успех. От гражданите също чувах добри отзиви. Това ме окриляше.

Изповед

Всяко дете волно или неволно съгрешава по детски. Тогава то не е в добро настроение, лицето му не е ведро. Сторената грешка е замърсила сърцето. Това се отразява като на огледало на лицето, най-вече на погледа.
Понякога казвам на малките депа, че по погледа познавам кое от тях е направило добро и кое лошо. След сторено добро очите сияят. Детето е много красиво. А след като съгреши, погледът става тъмен и то губи красотата си.
Тъй като всяко дете иска да бъде красиво, а понякога съгрешава, някои ми задават въпроса как може да се поправи грешката. Обясних им, че както изцапаното тяло като се измие става чисто, така и душата трябва да се измива.
Последва важният въпрос как ще се измие душата. Казах им, че това става чрез изповед при свещеника. Трудно им се оказа да разберат как става това. Наложи се да им изнеса един цял урок за изповедта. Започнах отдалече.
Казах им, че когато Христос бил на земята, лекувал не само телесните болести на хората, но лекувал и душите им, като им прощавал греховете. Това можел да направи само Той, защото е Бог.
Когато обаче лоши хора Го разпънали на кръст, Той бил погребан. В третия ден обаче възкръснал и не забравил хората, за които дошъл на земята и страдал за тях.
Явил се на учениците си, които изплашени се скрили в една горна стая и се заключили. Но Той влязъл при тях с духовно тяло. Успокоил ги и им дал власт да прощават греховете на хората, когато те се разкайват.
Това значи, че Той ги ръкоположил в свещенически чин. Досега свещениците извършват изповедта, но всъщност Христос чрез тях прощава греховете. Свещеникът е само проводник на Божията сила. Това става тайнствено, невидимо, защото душата е невидима.
Апостолите ръкополагали други свещеници. И така веригата от Христос до последния свещеник сега не е прекъсната. Удивително е колко много Христос обича хората и жали съгрешилите!
Когато изповяда греховете си пред свещеника, той му прочита опростителна молитва. Няма право да казва на никого кой какво му е поверил на изповед. Децата разбраха, че изповедта е баня за душата.
След такава подготовка започнахме. Никак не е лесно човек да се признае за грешен. Но децата се оказаха смели. Казах им, че изповедта не е задължителна, който пожелае. Нито едно дете обаче не се отказа.
В съседната стая на училището, ефимерият на манастира отец Мирчо ги изповядва. Той обича децата и с ведрия си нрав ги предразполага. Всеки път преди изповед аз отново им напомням какво трябва да изповядват.
Разглеждам греховете по Десетте Божии заповеди.
Изповед правим два пъти в годината, в началото на Рождественския и Велик пост. С лекота вършат това, особено малките, които се надпреварват кой да влезе по-напред. Целта е да свикнат от малки, защото без изповед не бива да се пристъпва към свето Причастие.
Казах, че най-малките от предучилищна възраст може да не се изповядват. Останах изненадана от тях. Дени, която идваше с кака си на училище беше на пет годинки. Като подготвях децата, тя слушаше. Мислех, че нищо не разбира от този толкова сложен въпрос.Тя обаче вдигна ръка и каза:
– И аз искам да се заповядам.
– Какво ще кажеш на отеца? – запитах аз като видях, че тя не може да изговори правилно думичката.
– Ще му кажа, че съм много добра, а мама ме наказва да стоя права до стената.
Не можех да коментирам сложния случай и казах:
– Майка ти е много добра.
Детето забрави нежеланото наказание. Майка му беше наша ученичка и го възпитаваше добре. То по детски веднага ù прости и добави:
– Мама е много добра. Вечер пали кандилото и се кръсти пред иконата.
После отиде с кака си на изповед. След това започна самичка да влиза, както правеха големите деца. Благодат се изля в детската му душица. Духовно растеше.
Човешката природа, повредена от първородния грях, е слаба. От дете човек мисли, че е прав, когато греши. Другият е виновен.
Удивих се на детската му чистота. За миг то забрави, че има настроение към майка си. Направих извод за големите: Чистите по сърце, лесно прощават.
Лальо беше в четвърти клас, когато се изповяда за първи път. Като се върна от изповед, каза:
– Окъпах душата си. Олекна ми.
– Сигурно си имал много грехове – казах му на шега.
– Един беше, но ми тежеше – отговори той.
Децата се усъвършенстваха в това нелесно духовно изкуство. По-големите започнаха да правят примерни изповеди. Свещеникът няма право да казва кое дете какво е изповядвало. Веднъж само ми каза, че една ученичка от Калофер и една от Карлово са направили образцови изповеди. Те надминали много добри християнки.
Затруднение срещнах и още срещам с приемане на свето Причастие.
Тук трябва да вземат участие родителите, главно майките. Необходимо е детето да попости, според възрастта и здравето си. В празничния ден трябва майка му да го събуди по-рано и да го подготви. Най-малките трябва да ги довеждат в храма.
Но майките не го правят и не помагат на децата си. Те самите не се причестяват. Правя, каквото зависи от мене, но техните задължения не мога да върша. Веднъж реших да помогна.
По децата изпратих много любезно обръщение на майките им. Обясних смисъла на светото Причастие и ползата от него. Дори в заключение писах, че то дарява здраве не само на думата, но и на тялото. Това е истина и не прозвуча като агитация.
Нямаше особен резултат. Причестяваха се деца на майки, които също се причестяват. Липсата на духовна просвета на големите, се отразява на децата. Оказа се, че децата с чистите си души по-бързо възприемат духовността от своите родители.
У нас изповедта е занемарена. Хората се плашат от нея, а децата с две думи разбраха. Нали на празник те се измиват и се обличат в нови дрехи. А не е малък празник да се отиде при самия Господ-Христос, Който ще нахрани душата с небесна благодат.
Имаше няколко деца, които гледали вечер до късно телевизионни филми, свързани с престъпления. Не можели да спят спокойно. Заболели от страх. Посъветвах майките им да ги причестят и да ги ограничат да не гледат такива предавания. Направиха го по необходимост и толкова. А детето, отделено от тайнствата на Църквата е слабо и незащитено от силите на злото.

Пост

Освен изповед, за причестяване е необходимо пост, за деца по-кратък. И това не е лесно за съвременното дете, защото големите в семейството не постят. А въздържанието от блажна храна известно време, освен това закалява волята.
Промениха се нравите. В атеистичното време, а и сега, след всяко тържество или по-важно обществено събитие, веднага следва богата трапеза – банкет. В старо време нямахме такъв обичай. Сега акцентът пада на телесния, а не на духовния елемент.
Никой не се съобразява с постните дни. На Разпети петък в ресторантите мирише на печено. Постът е определен от Църквата, а тогава тя се отричаше. Хората забравиха църковния пост и естествено не научиха децата си. Те нямат вина. А при тях съвсем не е трудно, когато има добър подход въпреки, че те не могат лесно да се въздържат от лакомства.
Обясних им, че никой няма да им отнеме любимата храна, но ще имат ред в храненето. Няма да приличат на животните, които моментално се нахвърлят на храната. За разлика от тях детето има разум и воля.
Много се впечатлиха, когато им разказах за един пълководец, който повел войската си на бран. Денят бил горещ и войниците изпитвали голяма жажда. Неочаквано стигнали до един извор. Всички се затичали, надпреварвайки се кой по-напред да пие.
След като утолили жаждата си, пълководецът ги строил и наредил да тръгнат в обратния път. Казал им, че с такива войници не разчита на победа. Той щял непременно да им позволи да пият вода, но по ред, както подобава. Липсвала добрата воля.
Друг път им разказах как един мъдър старец калявал волята на внучетата си. Предложил им една паница със зрели череши и им казал преди да посегнат да преброят до десет. Това се видя много забавно за децата. Малкият Антон каза, че пробвал. Можел да брои до двадесет и чак тогава да посегне към любимите ягоди.
Много се развълнуваха децата, когато им казах, че два дни в седмицата се пости, в сряда когато Христос бил предаден от Юда и в петък, когато бил разпънат на кръст. Това повечето деца за първи път чуваха.
Никак не е сложно в петък да се яде фасул или зеленчуково ястие, а в събота и неделя месна храна. Някой правят обратното. Пълно безредие! Децата много жалят Христос и са съгласни да постят в петък заради страданията Му, но не могат. В училище няма постни закуски, а в къщи майките не се съобразяват с поста.
Показателен е случаят с едно момиче – отлична ученичка. То ми каза, че в петък майка му сготвила картофен гювеч с месо. То обаче яло само картофи и не посегнало към месото. Това е равно на подвиг.
Не упреквам майките. Казах на децата да не осъждат родителите си, понеже те не са учили вероучение, а когато пораснат в семейства си да въведат добрия ред в храненето, който е здравословен, и полезен за душата.
Децата не знаеха дори коя хряна е постна и коя блажна. Задавах им въпроси, те отговаряха уклончиво. Накрая им казах, че храните от животински произход са блажни, а от растителен произход – постни.
Зададоха ми въпроса медът блажен ли е, защото се произвеждал от пчелите. Обясних , че трудолюбивите пчелички само са работнички. Събират цветен прашец, от който се получава мед.
Постят само няколко деца, чиито родители ги подготвят за свето Причастие. Другите не спазват никакъв пост, за което нямат вина. Неделното училище и семейството в това отношение не се съгласуват.
Когато ходим на екскурзии, децата си купуват постоянно блажни лакомства, без да се интересуват какъв е денят. Затова избирам дни, в които се блажи, защото изпитвам неудобство, когато те в мое присъствие ядат блажно в постни дни.
Сега децата употребяват много месна храна. Не познават сладостта на постната чорбица. Ядат без мярка. Прави впечатление, че от малки започват да затлъстяват, което води до болести.
Църквата благоразумно е съчетала поста с изискванията на медицината. Постната храна в определени периоди пречиства организма от отровите, които се натрупват в него.
Най-важен е Великият пост, когато се възпоменават Христовите страдания. Това помага душата да се извиси над тялото, за да бъде възкресната радост пълна.
Великият пост съвпада с пролетния сезон. През зимата, особено по празниците, хората се пресищат с блажни храни, най-вече месни. С поста организмът се пречиства.
Ако детето попости малко, за да се причести, то ще пречисти тялото си и ще стане по-добро. Така ще свикне да става господар на волята си и ще изгради добър характер. Който не може да се въздържа от храна, не може лесно да се въздържа и от греха. Голяма е възпитателната роля на поста!

Молитвата

Детската молитва е ангелско служение. Децата са чистосърдечни, вярата им е жива, а молитвата действена. Раздадох на всички детски молитвеничета. Разбрах, че рядко ги отварят. Не обичат да четат. Привличат ги компютърните игри. Затова някои по-големи деца не могат гладко да четат.
Аз им помогнах. В края на всеки урок хорово казвахме наизуст кратките утринни и вечерни молитвички. 3а няколко часа ги научиха. Само за минутка сутрин, преди да тръгнат на училище, се прекръстват и си казват утринната молитва. Вечер разполагат с повече време.
Това стана навик и те свикнаха така да се молят сутрин и вечер. Постижението не е малко, защото сега децата не знаят как да се молят.
След тази първа крачка ги насочих към молитвата със свои думи, пак по същата причина. Това стана по-лесно. При затруднения, те веднага се молят както знаят. Казват, че се молели за здраве, за успех в учението, за родителите си, за своите близки. Аз им казах, че най-хубавата молитва е, когато се молят да бъдат добри и с чиста душа.
Стигнахме и до благодарствената молитва. Едно малко дете каза, че благодарило на Бога, че вижда, че се движи, че се радва на зайчето, което много обича. При големите въпросите се развиват на по-високо ниво.
Резултат имаше. Това разбрах, когато отидохме в Духовния център в Добрич. За нощуване там децата не се събраха. Свещеникът разпредели няколко деца по домовете на добри християнки.
На другата сутрин една жена доведе трите деца, които нощували в нейния дом. Беше възхитена от тях. Вечерта, преди да си легнат, те застанали прави пред иконостаса и си казали заедно на глас вечерната молитва. Сутринта, след като се измили, пак така казали утринната молитва. Сподели, че се засрамила за себе си от тях, защото не знаела наизуст нито една молитва.
Децата се отличиха и когато бяхме в една църква в Трявна. Запалиха си свещички, целунаха с поклонче иконата и застанаха мирно на молитва. Всяко дете се молеше безгласно както знае. Удивена, свещопродавачката ме попита тези деца от България ли са.
Съкровена е детската молитва и трудно е да се разбере. Бог обаче я чува и я изпълнява. Майката на малкия Пламен ми каза, че един ден му станало скучно да стои в стаята. Искал да си играе на двора, но валяло дъжд. Тя не му разрешила. Тогава той пристъпил към молитвата. Застанал пред иконата, прекръстил се и казал гласно: Господи, нека да спре дъжда, защото искам да си играя на двора.
Твърдо вярвал, че молбата му ще бъде изпълнена. Действително дъждът спрял. Зарадван, той казал на майка, си: Мамо, видя ли, че Бог чу молитвата ми. Той е много добър.
Чудото станало поради силната му вяра. Той за миг не се усъмнил. Аз го похвалих пред децата. Той се зарадва и разказа как се молел.
Едно дете беше сериозно болно. Предстоеше му много сложна и рискована операция. Децата го обичаха и споделиха с мен тревогата си. Аз предложих да се помолим.
Всички деца станаха прави. Молитвата продължи около пет минути. Казвах със свои думи нашата просба, а те се молеха от цяло сърце. Личеше по израза на лицето им. Всичко мина благополучно.
Детската молитва е много силна. Умилително е да се гледа как детето се моли. Едно малко дете ми каза, че когато батко му го обиждал, то се молело и той веднага ставал добър. Друго дете сподели, че баща му се напивал и притеснявал всички в къщи. Когато си идвал в нетрезво състояние, тя започвала да се моли и той се укротявал.
Само с простодушна детска наивност се чудеше как Бог я чува, след като тя не изговаря гласно думите.
Вярата на децата в чудото много се утвърди, когато им разказах един интересен случай. Майката на едно дете била тежко болна. Дошъл лекар и предписал лекарства. Било късна нощ, но детето се престрашило и отишло в нощната дежурна аптека.
Аптекарят бил задрямал и вместо предписаното лекарство му дал друго отровно. Като разбрал за грешката си се разтревожил и се помолил. Друг изход нямало. След малко детето дошло разплакано. Казало, че като тичало, паднало и шишенцето се счупило.
Аптекарят благодарил на Бога, че чул молитвата му. Случайности няма!
Малката Илианка беше на шест години, но знаеше да се моли, защото майка ù беше наша ученичка и я научила. Тя дойде с баба си на църква на един празник. Носеше в ръчичката си цветя. Искаше да ги сложи на иконата, но аналоят се оказа висок за нея. Баба ù поиска да ги сложи вместо нея, но тя не се съгласи.
Помоли да я повдигне и с голяма радост окичи иконния образ. Беше много мило. Тогава избликна стихотворението:

Невинност

Детенце с румена ръчичка
цветче поднесе на иконата пресвята,
а по неведома незрима жичка
отлитна нещо мило в небесата.

И стори ми се, че запяха в храма
красиви ангелчета чудна песен.
Ухаеше цветчето в нежна гама,
погалено от сладък лъх небесен.

Целунах румената му ръчичка,
икона както се целува свята,
а по неведома незрима жичка
изгряха в мене небесата.

Това дете после стана отлична ученичка в нашето училище. Винаги съм казвала на децата, че най-скъп подарък на светиите са цветята. Те го разбират. Много впечатляваща е картината на Разпети петък. Всички деца идват на училище с букетчета пролетни цветя. След урока отиваме в храма и те ги поднасят на светата Плащаница.
Умилно е да се гледа как ги подреждат с искрено съчувствие към страдащия Христос. Такива постъпки оставят светъл печат в душите им. Молитвата на детето е като цвете, което благоухае в душата му през целия живот и носи светла утеха и надежда.
Майката на наш ученик, който вече се задоми и има момиченце на една година, ми разказа. Тя отишла с детето на църква на празника на Майката Божия. Целунала иконата и навела главичката на детето да се благослови. То обаче се извило сложило бузката си на устата на света Богородица тя да го целуне.
Чудни неща стават с невинните дечица, когато се приобщят към светинята. Няма да забравя Митко, сега голям мъж. Беше момче в шести клас. Със своето другарче влязоха в храма. Запалиха си свещички и ги държаха в ръце. Децата много обичат така да си държат свещичките.
Той беше не само красиво дете, но много умно и добро. Молитвата го преобрази и той стана одухотворен. Сиянието на свещта го озаряваше Беше прекрасен. Няма да го забравя.

Вяра

Пътищата към вярата в Бога са два. Първият е чрез размисъл. Като се наблюдава Божието творение, се идва до заключение, че то не е станало само, случайно. Вторият се казва интуитивен, чрез вътрешен усет, които Бог е вложил във всяка душа.
Той е по-кратък и по-сигурен. Изисква се обаче сърцето да бъде чисто, защото грехът потиска този усет. Децата нямат съмнение във вярата, защото сърцата им не са загрубели и интуитивният усет при тях е чист и здрав. Но те трябва да получат и вероучителни знания, за да могат да защитават вярата си.
Интересен е случаят с Христо, който беше на шест години, но идваше на училище. Последния час от годината не протече по установения ред. Казах на децата, че той ще премине в беседа. Могат да питат, или да разкажат нещо от своя духовен опит.
Дойде ред и аз да ги попитам. Зададох им въпроса как ще защитят вярата си, ако някой невярващ човек се отнесе подигравателно с тях.
Големите деца се съсредоточиха и започнаха сериозно да мислят. Христо обаче веднага вдигна ръка. Исках да чуя как едно неграмотно дете ще защити вярата си пред някои голям неверник. Децата знаеха, че има и възрастни хора, дори учени, които не вярват, защото не са просветени духовно. Може да са изучили някоя светска наука до тънкост, но за вярата в Бога не знаят нищо.
С повишено настроение Христо каза, че много лесно ще се справи с невярващия. Стана от мястото си, отиде при масата, където с много цветя беше украсена светата Библия. Взе едно цветче, вдигна го високо и започна:
Ще попитам господина кой е направил това цветче живо. Хората могат да правят само изкуствени цветя, но в тях няма живот. Ако ми каже, че то е станало само, ще му кажа че е глупак, защото нищо не става, докато някой не го направи.
Той ще се затрудни, защото не знае Кой му е дал сила да израсне от едно малко семенце. Все пак трябва да ми отговори и най-много ще каже, че някаква сила го е създала. Тогава аз ще му кажа: „Господине, вие не знаете името на Този, Които го е направил. Той се нарича Бог!”
Всички се удивиха на разсъждението на Христо и го похвалиха. Наистина неговата защита на вярата беше пламенна, вдъхновена и убедителна.
Отзивите на другарчетата му го вдъхновиха още повече и той продължи: Ще кажа на неверника: Господине, кой направи Ботев връх? Кой направи река Тунджа и Бяла река? Кой направи страшната мечка, лисицата, зайците? Кой направи птичките? Кой научи лястовиците и щъркелите да отлитат на юг и в ранна пролет да се върнат и да намерят гнездата си?
В заключение каза, че Бог е създал красивия свят. Разбрах, че това умно и чувствително дете много е внимавало в уроците.
Написах защитата му на вярата. С помощта на майка си, то я научи наизуст. На тържеството в края на учебната година я каза на сцената със същия ентусиазъм. Публиката се удиви.
Относно вярата в Бога никое дете нямаше съмнение. Много деца обаче се смущаваха от това, че има много религии. С детския си непокварен ум знаеха, че има един Бог, следователно трябва да има една вяра. А те са много! Защо?
Този въпрос с големите деца разгледахме подробно. На малките казах, че има заблудени хора, които сами си измислят религии, но те не са чисти. Такива невежи хора обиждат Христос, Който слезе на земята и ни даде истинската вяра.
Удовлетворителен отговор на този въпрос пак даде Христо, като го запитах как ще защити светата си православна вяра. Предварително им обясних, че трябва да знаем да си защитаваме вярата, защото по домовете са тръгнали сектантски проповедници, които търсят непросветените. Няма да пощадят и децата.
Големите пак сериозно се замислиха, а Христо побърза да вдигне ръка. Реших да видя какво е намислил. Изправи се много сериозен и започна:
– Кой направи вашата вяра? – ще запитам сектантския проповедник.
– Непознат на вас човек от далечна страна – ще ми отговори той.
– Къде е? – искам да споря с него.
– Той е вече умрял.
– Като умрял какво са го направили?
– Погребали го като всички хора.
– Като го погребали какво е станало?
– Естествено той се е разложил в гроба.
– А-а-а! Вашият учител е обикновен човек, който е умрял като всички хора. А нашият Учител е самият Бог, защото Той в третия ден след погребението възкръсна.
Нашата вяра е истинска, а вашата е човешка измислица!
Христо завърши с най-тежката присъда: Този човек или няма ум, или умът му е много слаб!
Сектантите обичат да посещават домовете за сираци, които са най-беззащитни. Там лесно успяват с подаръци. Но в Калофер не пожънаха никакъв успех.
Към тридесет деца от Дом за деца и юноши „Даскал Ботьо” идваха в нашето училище. Тогава усилено подготвяхме децата да се защитават от сектите. Не можаха да ми кажат от каква секта били дошлите при тях, но мъжете били облечени в рокли.
Започнали да свирят на китари, пеели за Христос. Направили опит да ги привлекат. Децата не се съгласили, но те упорствали.
Тогава в самозащита те се събрали, застанали прави и изпели хорово молитвата „Отче наш”. Прекръстили се, като гласно изговорили думичките: В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин! Веднага неканените сектанти си тръгнали сами.
Като дойдоха есента на училище, ми разказаха как са постъпили.
Похвалих ги. Попитах ги как си обясняват, че те така бързо си тръгнали. Николай ми отговори: „Молитвата ги прогони. Бог не търпи такива хора”.
А Давид прибави: „Изгони ги това, дето се прекръстихме. Кръстът гони дявола, а те работят с него”.
Победата била голяма. Неделното училище ги спаси.

Суеверия

Човекът е със слаба физическа и духовна природа. При трудни моменти изпитва страх и търси лекарства срещу това неприятно чувство. Най-страшната заблуда при такива случаи е леенето на куршум за страх.
Попитах децата и се оказа, че повечето от тях били водени от бабите и майките си да им се лее куршум. Едно дете се уплашило от куче, друго паднало и се ударило лошо, трето се стряскало на сън.
Тази работа обаче не е безобидна. Тя става с помощта на дявола и душата се уврежда. Обясних вредата от леене на куршум. Децата разбраха, дори никои се ядосваха, че са ги водели при врачката, вместо да ги заведат в църквата.
Обясних им, че който лее куршум извиква злите сили, които са силни да правят зло и хитро заблуждават, че помагат на хората. В случая оловото се превръща в подобие на това, от което се е уплашите детето. Там се крие заблудата. Като познае врачката, наивните и непросветена хора се удивляват и мислят, че Бог е открил това.
Децата се изповядаха, въпреки, че вината е на родителите. Обещаха, че повече няма да вършат този грях.
Имах случай, когато една жена дойде да ме пита дали е вярно, че леенето на куршум е грях. Тя самата не знае. Искала повторно да заведе внучето си да му се лее куршум, но то отказало.
Невежеството е голямо. Това е езически грях, който хората вършели преди Христа. Сега, ако детето се уплаши трябва да се заведе в храма Божий. Най-силното лекарство е изповед и приемане на свето Причастие. Но невежите предпочитат дявола пред светинята.
С децата е по-лесно. Те веднага разбраха и приеха доброто. Имаме интересен случай в нашето училище.
Стоян и Димитър са братчета. И двамата посещават Неделното училище. Домът им е на главна улица. По-малкият Димитър искал да пресече улицата. Задала се лека вола и той не успял да премине. Шофьорът се опитал да спре колата. Митко паднал и се оказал под колата отпред. Извадили го. Нямал дори драскотина.
За всеки случай родителите му го завели в болницата в Карлово. Установило се, че му няма нищо. Бил само изплашен. Като се върнали, заварили у дома близки и съседи разтревожени. Успокоили се, но трябвало детето да се полекува за страх. Един дядо предложил:
– Веднага го заведете да му се лей куршум. Не бива да преспи уплашен, за да не оживее страхът му.
По-голямото братче Стоян възразил:
– Не позволявам на Митко да се лее куршум. Това става с дявола.
– Вчерашно дете, ти ли ще ме учиш. Аз това го знам от баба си – ядосал се старецът.
– Не позволявам! – пак строго отсякъл Стоян.
– А какво да правим?- попитала една жена.
– Ще отидете в манастира, сестрите да го поръсят със светена вода.
Към 11 ч. се почука на манастирската порта. Отворихме. Бабата на Митко дошла да поиска светена вода. Дадохме ù. Поръсили го и той заспал спокойно.
Като дойдоха на училище разказаха за случилото се. Похвалих ги и казах на другите деца да си извлекат поука от примера им.
Всеки път преди изповед питам има ли такива деца, на които е лят куршум. Оказва се, че има, въпреки и по-малко. Това са тези деца, които за първи път идват на училище и не знаят, че леенето на куршум е грях.
В Калофер не се прекрати напълно леенето на куршум. Реших да пресека корена на това зло, но не успях. Слуги на демоните бяха един мъж и една жена. Обясних им, но те не ме разбраха. Казах им, че Бог ще ги накаже, но и това не помогна.
Разбрах, че жената работи за пари и не желае да се откаже от този доход. Впоследствие ослепя и почина. В заблудата си мислеше, че прави добро. Хвалеше се, как посред нощ идвали да им лее куршум. Някои отиват при ходжата. Кръстени християни унижават вярата си. Невежество!
Мъжът и досега лее куршум. Прочут е и отдалече идват при него. Гордее се, че помагал на хората. Искаше да научи на този занаят внучката си – наша ученичка. Възпротивих се и обясних на детето, а не на възрастните. Дано тайно да не го е посветил в това тъмно дело.
Той не се плаши от никакви съвети. Дори понякога на празник идва в светия храм. А по църковните правила няма право да прекрачи прага на Божия дом, защото е слуга на дявола.
Остана ми работата с децата. С тях се разбираме. Казах им, че има сигурни лекарства за страх, които Църквата предлага. Едно дете имало случай да се убеди в това.
Илия е добро и много послушно дете. Веднъж майка му го пратила в избата да донесе един буркан с консервирани зеленчуци. Той отишъл. Тъкмо отворил вратата и електрическият ток угаснал. Уплашил се, но си спомнил как може да се избави от него.
Прекръстил се, даже изговорил думичките гласно и посегнал. Търсеният буркан бил на рафта до вратата. Взел го и тръгнал внимателно обратно. Като стигнал до средата на стълбите, майка му се появила и извикала:
– Илко, не се ли уплаши?
– Не, мамо! Аз се прекръстих и страхът ми мина.
– Тогава няма да те водя на куршум.
– Не желая. Аз съм християнче и си имам сигурно лекарство.
Децата разбраха, че светената вода много помага. Тя се освещава с Кръста Христов и затова прогонва дявола, който внушава страха.
Във всеки дом трябва да има шишенце със светена вода, на което се слага етикет, за да не помисли някой, че е обикновена вода и да я употреби.
Със светена вода всеки може да се поръси, но се пие на гладно, преди закуска. В Неделното училище винаги има пълна кофа със светена вода. Децата си носят шишенца и аз им наливам.
Трябва от време навреме да се поръсват стаите, двора, за да се пречиства атмосферата в дома. Демоните бягат от светия Кръст, като от огън. А врачките ги викат! Жалко!
Осветено кръстче на гърдите, кръстен знак с молитва, светена вода, изповед, свето Причастие. Това е лекарството за страх!

Фокусничество

С молитва християните призовават Бога, ангелите и светиите и изпросват добро за себе си и близките си. Но има и тъмни сили – демони. Който ги призовава върши само зло. Това става с магиите. Лоши хора, когато искат да напакостят на някого, му правят магия. Те не знаят, че с това пакостят на себе си, особено когато другият няма вина.
Все едно изстрелват куршум, но той рекушира и убива техните души. Това е голям грях. Христос ни учи да обичаме дори враговете си, а не да отмъщаваме или от завист да желаем злото на невинния.
Много измамна форма на магия са фокусите, които се правят за глупави развлечения най-вече в цирковете.
Фокусникът е магьосник. Той извиква демоните, които му помагат да направи нещо необичайно. С това заблуждават стотици зрители и печелят грешни пари.
Фокусници посещават и училищата и лъжат децата, които нямат никаква духовна просвета. А малко се иска да бъдат разобличени и да им се отнеме способността даже и от едно дете, ако то знае как. Трябва с молитва да се отстранява дявола. Тогава фокусникът нищо не може да направи. Но децата не знаят и се увличат.
На нашите деца разказах един истински случай. Христо, дете на моя близка от София бил в трети клас. В края на учебната година, след тържеството, поканили един фокусник.
Той се представил с истинското си име мистър Демон, което значи господин дявол. За фокусът му било необходимо да участва и едно дете. Посочил Христо. Но той бил просветено християнче. Знаел, че фокусникът прави чудесата с помощта на дявола. Но знаел още, че дяволът трепери от името Христово.
Съгласил се, без да се плаши. Фокусникът му поискал горната дреха. Преди да я даде, той я прекръстил и започнал на ум да се моли.
Фокусникът започнал. Повторил думите, с които извиква дявола, потретил ги, но нищо не станало. Казал, че е преуморен и не може да продължи.
Христо много се зарадвал. Само той разбрал защо фокусникът се преуморил. Другите деца го попитали как надвил фокусника. Той им обяснил, че тази работа се върши с дявола, който бяга от името Христово като от огън.
Децата обичат такива сложни неща да им се обясняват с примери. Аз не ги измислям, но каквото с положителност зная, бързам да им го разкажа за поука.
Една добра християнка, наша позната, отишла в съседния град по работа с друга жена. Преди да си тръгнат обратно, приятелката ù пожелала да отиде при ходжата да ù направи магия. Не послушала добрия съвет.
Скоро обаче се върнала и казала, че ходжата не може да направи нищо. Пречела му другата жена, която е на улицата. А тя била добрата християнка, която носела осветено кръстче и казвала молитва.
Децата се убедиха, че трябва да разчитат на светия кръст и на молитвата и да не се плашат от магии. Тези примери ги укрепиха и те станаха по-утвърдени във вярата. Разбраха, че и фокусничеството е магьосничество.

Зодии

Не са малко заблудите в нашето съвремие, белязано с ниска духовност. Когато намалее, или изчезне вярата, душата на човека се опразва от съдържание. А тя не търпи празно пространство. Запълва се с празни неща, които се наричат суеверие. Едно от тях е вярата в зодиите.
Зодия значи съзвездие. Има дванадесет съзвездия. Повечето от тях носят имената на животни. Невежи хора, своеволно са ги подредили по дванадесетте месеци в годината. Смятат, че в който месец се е родил човек, има съответната зодия, от която зависи целият му живот.
Глупаво е човек да смята, че съдбата му зависи от нещо измислено от хората. Но сега, поради липса на духовна просвета, много хора без да разсъдят, сляпо вярват в зодиите.
Веднъж, преди урока, долових един разговор между две по-големи деца. Те си казваха едно на друго кой от каква зодия е. Мислели даже да си купят украшение, на което е изобразена тяхната зодия. Реших да се намеся.
– Деца, може ли вашият живот да зависи от един камък?
– В никакъв случай! – отговори едното дете.
– А може ли той да зависи от един овен например, или от пустинния звяр лъв?
– В никакъв случай- отговори другото.
– А съзвездията са планети като нашата земя от камък, пръст, от мъртва материя. Как тогава вашият живот ще зависи от тях?
Камъкът е без душа, а животното няма разум. Как тогава те ще определят живота на човека? Защо той се унижава да разчита на тях!
Децата се замислиха и разбраха, че се заблуждават.
Запитаха ме:
– Защо тогава умни хора и учени с високо образование, вярват в зодиите?
– О те съвсем не са умни. Учени са в някаква насока, но нямат най-важната духовна просвета.
– Във всеки вестник има обяснения какво ще се случи на човек в определен ден, според зодията му.
– Такова нещо досега не е имало, защото никога вярата не е била толкова непросветена в хората – отговорих им аз.
Реших, че е наложително и проведохме по този въпрос един учебен урок. Децата разбраха, че не студеният камък, или бездушното животно, а Бог определя съдбата на хората, в зависимост от техните действия. Той дава добро на добрите.
Разговорът стана интересен. Георги каза:
– Човекът не е създаден от камъка или от животното, а от Бога. Следователно Бог се грижи за него.
– Отлично!- казах му аз, а Веселка добави:
– Аз, когато направя добро, Бог ми дава радост. Ставам весела и оправдавам името си. Животното нищо не разбира от тези работи.
– Ако направя лошо, в душата ми настъпва смут. С това Бог иска да ме поучи да не греша повече. Камъкът нищо не разбира от това нещо – добави Виолетка.
Всички единодушно решиха да не се съобразяват с указанията за зодиите по вестниците. Те разбраха, че е глупаво да се вярва в мъртва материя, която е творение. Умният човек вярва във великия Творец-Бог, Който е сътворил целия свят и човека.
Много бях доволна. Децата разбраха, че зодиите са глупава човешка измислица, в която само непросветен човек, оглупял от незнание, може да вярва.

Извънземни

С големите деца разгледахме въпроса и за извънземните, наричани НЛО – неидентифицирани летящи обекти. Това ги определя като непознати, несравними с нищо познато на човека. Децата се страхуват от тях и трябва да знаят как да се предпазват.
Науката си служи с предположения. Някои допускат, че имало извънземни цивилизации, което не е вярно. Обектите съвсем не са цивилизовани.
Те са от духовно естество, но се материализират. Приемат образи на хора, животни, светли кълба. Наричат ги летящи чинии. Те всъщност са невидими сили.
Невидимите сили са два вида, добри – ангели и зли – демони. Те от кои са? – запита Мария.
Те са от злите сили, защото пакостят на човека – обясних аз.
– Тогава те са демони.
– Точно отговори. Така учи Църквата.
– Как да се пазим от тях?
– Демоните се плашат от Кръста Христов. Ако видите такъв обект, моментално се прекръстете и се помолете. Той ще изчезне, защото кръстният знак го изгаря.
– Да му мисли, който не знае това – каза с право Иван.
Разбраха ме децата и аз им разказах за един космонавт. Той видял такъв обект и се сковал от страх. Демонът даже направил така, че електричеството в кораба угаснало. Станало страшно.
Все пак той се спасил. След като се приземил, разказал за случилото се и потърсил съвет. Науката мълчала. Отнесъл въпроса до духовник, защото бил убеден, че това не е извънземен човек, а някаква непозната сила от надземно естество.
Духовникът му казал, че трябва да се прекръсти и да призове молитвено името Христово. Също да поръси със светена вода. От тези три неща НЛО бяга, което е доказателство, че е демонична сила.
Изплашен, той изпълнил съвета му и при следващия полет обектът пак се появил, но моментално отлетял в обратна посока.
– Защо най-много се явяват на летците? – запитаха децата.
– Защото демоните на земята срещат препятствия. Има свети храмове, в тях се принасят молитви, има светини. А в атмосферата им е по-лесно. Те са паднали ангели и тяхното царство е между небето и земята.
Православните вярващи летци, преди полет се изповядват и причестяват. Демоните не само не ги нападат, но бягат от тях, защото те имат със светото Причастие, Христос в себе си.
След беседата, децата напълно се успокоиха. Не се страхуват, защото знаят най-силното лекарство срещу материализираните демони, наричани неидентифицирани летящи обекти.

Татуиране

Сметнах за наложително да се изясни въпросът за татуирането, както на малките, така и на големите деца, защото то е станало вече модно увлечение. При него се впръсква под кожата черно багрилно вещество, с което се изобразяват различни символи. Това нещо не се изтрива, нито се измива, може да се премахне само с операция.То не е малък грях!
– Защо е грях ? – запита Лазар.
– Бог е дал на човека красиво тяло. Който променя вида му, оскърбява своя Творец-Бог. При това съвсем не става по-красив.
– Тогава и гримирането ще е грях – каза Илиана.
– Грях е, особено когато се прекалява и се стига до неприличие. И при двата случая кожата се уврежда. Тя не може да диша. Похабява се. Но има и нещо още по-лошо при татуирането.
– Какво е то? – пак Лазар запита, защото мислел по подражание на големите момчета и той да опита.
– Татуирането е останало от езическите времена преди Христа. Сега се практикува най-вече от източните диви племена, които не познават християнството. При това е свързано с езически заклинания, с което се извикват зли сили.
Затова обикновено се изобразяват змии, дракони и всякакви демонски символи.
– Някои младежи носят украшения с изобразени на тях змии, прилепи, черепи. Грях ли е? – запита Стоян.
– Грях е! Това са грозни демонични изображения. Но татуировката е връх на всичко. Срамно е, ние кръстени християни, да го вършим.
Побеседвахме и в заключение Лазар каза:
– Аз никога няма да се направя на плашило. Няма да обидя своя Творец-Бог и няма да извърша този грях.
А малкият Николайчо го каза най-кратко и най-точно:
– Аз никога няма да сложа дявола под кожата си.
Всички се засмяха и разговорът приключи с полезната поука, че човек не бива да унижава тялото си, което носи скъпоценната му душа.
Нали правим кръстен знак, за да прогоним далече дявола, а с това не само го викаме, но го слагаме и под кожата си, за да е постоянно с нас.
Татуирането и всякакъв вид демонични украшения, са гибелни за душата. Те са грях пред Бога!

Отровни лекарства

За здраве и добра сполука, хора дори с високо образование, са готови да приемат като малоумни най-наивни средства. Децата им подражават. Затова трябва да им се обясни вредата от тях. Те всички са свързани с вяра в злите сили.
Започнах със синьото око, което се продава по магазините. Носят го за уроки, без да знаят, че това е индийска магия. Наша ученичка дойде на църква с малкото си детенце. На ръчичката му имаше вързан червен конец с нанизано на него синьото око. Като ù обясних, тя веднага го скъса и го хвърли.
И големи хора, дори мъже, връзват червен конец на ръката си. Вярват, че един мъртъв конец, ще ги закриля.
А мартениците! И в тях се вярва, че носят здраве и щастие. Питам децата възможно ли е бели и червени усукани конци да носят сполука. Размислят, че не е възможно, но им е трудно да ги отрекат, защото са свикнали с тях. Те са влезли дълбоко в бита на хората.
Избрах компромисното решение. Казах им да си ги подаряват като украшение, но да не вярват в магическата им сила, защото тя е нечиста.
Други вярват в четирилистна детелина, в подкови. А някои са превърнали в идоли домашни любимци – кучета и котки. Всичко това е опасно и много глупаво. Попитах децата:
– Не за украшение, а за предпазване от зло, какво всъщност трябва да носим?
– Кръстчето! – в един глас отговориха всички.
Зарадвах се и им казах в заключение:
– На кръста на Голгота не се е разпънала за нас баба Марта, нито червеният конец, нито синьото око и още много други човешки измислици, а нашият Спасител Господ Иисус Христос. От Него ще очакваме закрила.
Децата разбраха, че всички посочени средства са отровни лекарства за душата, защото са свързани с демонични зли сили.

Кукери

Демоните учат хората на лоши и грозни постъпки, за да унижат достойнството им и да погубят душите им. Голям успех имат с кукерството. Невежи хора стават кукери. Обличат се в кожи, нанизват си хлопки и като чудовища подскачат обезумели.
Кукерството сега се показва на фестивали. Хората не знаят, че това е езически обичай, който Църквата категорично отрича. А в Калофер дори се провеждат състезания с награди.
– Толкова ли е грешно?- запита Пламен.
– Първо това става в неделния ден, когато се заговява за Великия пост. Църквата е наредила тогава християните да отидат в храма Божи и след вечерното богослужение взаимно да се опростят. Забравен е този красив християнски обичай, а се прокарва демоничния на негово място. Запитах децата:
– Кажете ми каква красота има в това диво зрелище?
– Кукерите са страшни. Аз веднъж се уплаших – каза малката Ели, а аз добавих:
– Като християнчета трябва да знаете всичко за тях. Преди Христа хората служели не на Бога, а на демоните. В чест на езическия бог Кронус те провеждали такива кукерски тържества. Но, който познавал Христос, не ги приемал.
По нашите земи тогава се случило нещо много показателно. Река Дунав била северна граница на Римската империя. В град Доростол /сега град Силистра/ имало пограничен римски легион от 6000 войници.
На едно такова тържество по жребий се паднало на тракийския войник Дасий, да превъплъщава бог Кронус. Той бил християнин и не се съгласил. Убили го и станал мъченик за Христа. Сега мощите с ковчега му се намират в град Анкон – Италия.
Тогава един войник умрял, но не приел да стане кукер, а сега кръстени християни унижават вярата си.
Децата много се впечатлиха, но им е трудно, защото това диво зрелище се подкрепя от учители и общественици.
Поради непросветеност сега лесно се подражава на дивото и грозното. Например веднага се прие и в училищата празнуването на някакъв Валентин, който наричат свят и поради това хората го приемат. А той съвсем не е свят, а неморален човек. Запитах децата:
– Къде се празнува паметта на светиите?
– В църквата с молитва – отговориха те.
– А къде се празнува Валентин?
– На улицата и в дискотеката.
– Тогава той свят ли е?
– Съвсем не!- беше точният отговор.
Нахлуха нови езически празници от Изток и Запад, които унижават чистата ни православна вяра. Лесно се приемат, защото невежеството е голямо!

Индийска йога

Много деца се увличат от модното упражняване на индийската йога. Те не знаят, че всичко, което идва от източните народи не е здраво, защото тяхната религия е поклонение на демоните.
Правят се физически упражнения, а всъщност това е медитация, чрез която се извикват демонски сили. Тези упражнения увреждат тялото и душата. Мисълта потъмнява. Предизвикват странни настроения. Стига се до депресия. Вместо да закалят тялото, заболяват психически. Физическите упражнения са маската на дявола.
Разказах на децата един истински случай. Моя близка от Варна, добра християнка, от незнание отишла в салона на йогата, за да се укрепи физически.
Насядали всички на пода в определената поза и започнала упражненията. Свирела някаква странна музика. Чистата ù душа усетила, че тук има нещо нередно.
Решила да се помоли на ум. Още като спомнила името Христово, демоничната музика сама спряла. Разбрала, че работата не е чиста. Веднага станала, взела си чантата и напуснала салона.
Това много впечатли децата, защото те добре знаят кой бяга от името на Христос. Убедиха се, че йогизмът е магия, която е пагубна за душата.
От източните народи са дошли и картите. Хората не знаят техния демоничен произход. Всъщност всяка карта има своя демон-покровител. Кръстеният християнин не трябва да се докосва до тях. Нали при кръщението той казва трикратно: Отричам се от сатаната!
Деца от нашето училище носеха карти и преди урока играеха. Това ми даде повод да им поговоря.
– Откъде знаете, че картите са демонични? – запита ме едно дете, което имаше карти и вероятно не искаше да се раздели с тях.
– Виж какви демонични изображения има по тях! Не е случайно, че магьосниците гадаят чрез тях, а гадателството става чрез дявола – отговорих му аз.
То не ми възрази. Стана и хвърли картите в горящата печка. Аз го поздравих.
Поговорихме още по тези въпроси и накрая децата разбраха, че йогизмът, гадаенето и още много други подобни действия, са дошли от родината на магията – Индия.

Опасни пороци

Позволих си някой етични въпроси, и особено относно суеверията, да разгледам подробно. Имах предвид, че децата в първите години на нашето училище не бяха занимавани основно с тях. Сега възникнаха нови заблуди, понеже връзките с езическия Изток и протестантския Запад се усилиха. Те не знаят опасната вреда от тях.
Смятам, че с това първите деца и тези, които са отсъствали от някои уроци, ще получат известна просвета. Не преставам да мисля за всяко дете, което е прекрачило прага на Неделното училище.
Разглеждах въпроса за суеверния страх от нощни птици, за вярване в сънища, за чукане на дърво, за екстрасенсите и други. Те са много.
Завършвайки етичната част на урока намирам за необходимо, не веднъж, а често да говоря на децата за трите страшни порока на нашето съвремие.

Цигари

До 15-ти век цигарите не са били познати в Европа. Пренесени са от дивите народи. Някога пушеха само мъже и жени от малцинствата. Сега пушат цигари много интелигентни жени и дори децата. На тях обясних въпроса простичко.
Всеки човек иска да бъде здрав и силен. Затова, когато се разболее бърза да отиде на лекар и да взема лекарства. Тялото трябва да се подържа в добро състояние, защото носи скъпоценна душа.
Чрез мозъка то носи ума, чрез сърцето – чувствата, а чрез ръцете – волята да върши добро. Има обаче неразумни хора, които го тровят с цигари. А цигарите са отрова, която причинява бавна, но сигурна смърт.
Вредата от тях е много голяма. Тютюнът съдържа тридесет вида отровни вещества, най-опасното от които е никотинът. Цигареният дим атакува най-напред дробовете. Пушачите заболяват от бронхит, астма и най-страшната болест рак.
Най-голяма вреда тютюнът нанася на слабия детски организъм. Сега много деца пушат и затова умират от рак.
Освен това пушачът си пилее парите, а в същото време изнемогва. А за 10-15 години изразходва толкова пари, с които може да си купи малък уютен дом. Само за 4-5 години ще си купи автомобил.
Цигарите са една змия, която внася в малки дози отрова, докато погуби живота на човека.

Алкохол

Алкохолът внася в организма силна отрова. Понеже се приема чрез стомаха, тя моментално нахлува в кръвта. Уврежда черния дроб, сърцето и атакува силно мозъка. Затова пияният не може да контролира мислите си.
Болестите идват най-бързо при детето. Те скъсяват живота му и го правят слабоумно. Алкохолът е немалка, много отровна змия. Детето не бива да се докосва до него!

Наркотик

Наркотикът е най-страшната змия-усойница. Има наивни деца, които опитват наркотик, а той води до бърза смърт. Стават зависими и загиват. Ако дете на 10 години е опитало тази страшна отрова, на 15 години ще бъде погребано в земята.
Наркотикът е като капан за мишки, който моментално щраква и хваща жертвата си. Но мишката няма ум, а детето разсъждава. При това, докато живее, наркоманът е в големи страдания, които не се лекуват.
Получават се кризи, при които той не може да диша. Задушава се и дори не може да преглъща. А това е страшно. Никой не може да издържи да не диша даже една минута.
Освен това заболява психически. Разказах на децата истински случай с младо момиче. Отличничка, но се излъгала и опитала. Доведоха го в нашия манастир.
Направи впечатление, че вечер не се загасваше електрическата лампа. Попитах придружителката ù. Тя ми каза, че като останело момичето на тъмно виждало, че в стаята има змии, гущери и всякакви влечуги и изпитвало голям страх.
Всъщност в стаята няма нищо. Това са халюцинации. Пострадала е психиката му. Казах им самата истина. Децата ми вярват. Много се развълнуваха. След това, особено малките често ме молеха да им разкажа за това нещастно момиче.
Показах им една снимка на много красиво момиче. До нея е снимка на същото момиче, когато е станало наркоманка. Видът му е много жалък, дори страшен. Надписът е: „Победена от дрогата!”
На гърба на картичката има текст с добър съвет към младите хора. Основната мисъл е, че наркотикът превръща човека в развалина, докато дойде смъртта.
Тази картичка стои в светата Библия на масата и всяко дете, когато пожелае, може да я разглежда.
На черната дъска нарисувах три змии с разтворени уста, за да се вижда отровното жило. В извивките на най-малката написах „цигари”, на средната „алкохол”, а на най-голямата „наркотик”.
Малките деца се плашеха и не смееха да приближат черната дъска. Нека!
Не бива детето да убива живота си. Наркотикът е дошъл от дивите народи. С него се погубват много млади хора днес. Смъртоносна е змийската му отрова, както и на алкохола и цигарите!
Калоферските деца имат хижа Рай, Пръскалото, Ботев връх, Балкана. Умните деца грабват раницата и тоягата и тръгват на излет в планината. Там има чист въздух, бистра вода и красива природа, които даряват щедро здраве и бодрост на тялото и на душата.

Учебни пособия

Някога децата бяха по-чистосърдечни. Сега животът се промени и децата са други. Затова старата детска литература не е подходяща. Нова, колкото и малко да е тя, е в съвременен модерен стил и не подхожда на здравото духовно обучение.
Първоначално ползвах някои православни Библии за деца, почти всички илюстрирани по протестантски. По-късно излезе единственото православно вероучение от Иван Николов. То се състои само от библейски уроци.
Необходимо е да има и художествени разкази, които с по-голяма лекота предават религиозните истини и особено християнската нравственост. Затова аз се принудих да съчинявам учебници и художествени четива. Всички те са прекрасни издания на Зографския манастир „Св. Георги Победоносец” на Атон.
През 2007 г. излезе първият учебник „Православно вероучение за деца”. Той ползва децата от началното училище и прогимназията. Същата година излезе „Православно вероучение за младежи” – за гимназиите.
Преди тези обемисти учебници много помогнаха уроците от книгата „При Извора” излязла през 2000 г. Разказите в нея са по Евангелски четива.
Особено ценна се оказа книгата „Христос въплътен Бог”, която излезе през 2002 г. При малките деца може с едно кратко разказче да се илюстрира библейския урок, но при по-големите материалът е по-сложен.
Повод за написването на тази книга ми дадоха протестантските издания, в които пише, че Христос е само велик човек. Там е без ореол и образът му не е благоприличен. Например косата му е подстригана по съвременен начин. Другаде главата му е наметната с кърпа. За Него се пише по човешки, че е велик.
А Христос не е велик човек, а Бог, слязъл на земята да изкупи човечеството от смъртта и властта на дявола. В Него, въпреки и в човешки образ, няма грях.
За да спася децата от тази заблуда, помолих г-н Д. Гошев, сътрудник на нашето училище, да напише на дървена плоскост думите: „Христос не е велик човек, а въплътен Бог!” При уроците този надпис се окачваше на видно място.
Този учебник много добре ми помогна. Уроците от него заемаха часовете през цялата година. С тях големите деца си изградиха истинския образ на Господ Иисус Христос. А надписът се знаеше от всички наизуст.
Веднъж посети нашето училище любопитна журналистка. Тя запита малко дете:
– Какво учите в това училище?
– Учим за Христос- отговори то.
– А кой е Христос?
– Той не е велик човек, а въплътен Бог!
Тя се изненада от отговора му, предвид възрастта му. А това дете запомнило текста, защото написаното често беше окачено за големите и понякога оставаше и при малките.
За етичната част на уроците ползвах старозаветни мъдрости, най вече Притчи Соломонови. Те разкриват много нравствени поучения. Но, след като се цитират, бързо се изчерпват поясненията, защото те по форма са кратки сентенции.
Затова ги развих като есета за големите деца. Така през 2001 г. излезе книгата „Старозаветни мъдрости”.
При изключителни случаи ползвах есетата от „Копнежи”, които излязоха от печат през 1999 г. Те са предназначени за възрастни хора, но ползват и напредналите ученици.
Възприеха се добре. Обърнаха вниманието и на БНТ. Много голяма сила им предаде покойният Николай Бинев, който ги четеше много увлекателно. Текстът се придружаваше от подходящи картини. Размислите в тях добиваха голяма сила.
За да предпазя децата от почитане на несветия Валентин, защото се увличаха, излезе книжката „Жития на светиите, носещи името Валентин и Валентина” през 2009 г. В нашето объркано време децата трябва да се спасяват от всевъзможни заблуди.
Житийната литература е прекрасна школа за възпитаване във вярата и благочестието. Но децата не я разбират, защото е написана на богословски език. Запитах едно дете:
– Стефане, кой е светията, на когото носиш името?
– Свети Стефан. Аз празнувам на Стефановден – отговори той.
– Знаеш ли как той е станал светия?
– Не зная.
Дадох му да прочете житието на свети първомъченик архидякон Стефан. Прочел го и ми каза, че нищо не разбрал.
Това ми даде повод, да преразкажа житията на светиите на достъпен език и по-кратко, без разбира се да променям нещо, защото текстът е свят и събитията са точни.
През 2014 г. излязоха четири тома „Жития на светиите за деца и юноши”. Всеки том обхваща три месеца. Така децата разбраха живота и подвизите на светиите от целия годишен кръг по календара. Четат ги и възрастните, защото това ги улеснява, когато не разполагат с много време.
С най-голям интерес и с нетърпение децата очакваха художествените разкази. Малките преди урока питат: Днес какъв разказ ще ни прочетете?
Първата книжка с разкази излезе през 1996 г. „Майчина заръка”. Разказите в нея развълнуваха и възрастните. Християните бяха зажаднели за духовно четиво. Децата запомняха съдържанието на всеки разказ, който се оказваше жив урок. Ако по невнимание исках да повторя някой вече прочетен разказ, те го знаеха вече.
Книжката попаднала в канцеларията на БНТ-1. Решили да драматизират някои разкази. Така излезе поредицата от дванадесет филмчета „Стълбица към небето”.
За това дело съм признателна на Пловдивския митрополит Арсений, който благославяше моите издания. След неговата смърт всички излязоха с благословението на Пловдивския митрополит Николай.
Владика Арсений веднъж като посети манастира ми каза:
– Пиши разкази! Децата много обичат художественото четиво.
– Не мога, владико. Плаши ме пряката реч. Не умея – отговорих аз.
– Опитай! Благославям!
Велико нещо е архиерейската благословия! Опитах се, и за голяма моя изненада, започнах да пиша разкази с лекота.
Любимо четиво се оказаха разказите от книжката „Цветя от Рила”. Тя излезе през 2000 г. През 2003 г. се преиздаде, илюстрирана от художник Кирил Гюлеметов. А през 2012 г. излезе в превод на английски език. В Москва направиха едно прекрасно илюстрирано издание на руски език с разкази за св. Иван Рилски и Славянобългарските просветители.
В „Цветя от Рила” художествено е преразказано цялото житие на Рилския Чудотворец. Децата много обикнаха св. Иван Рилски. Вълнува ги пустинния му живот и съжителството с диви зверове. Особено впечатление им направи неговото жилище в кухия дъб.
Малките деца задаваха любопитни допълнителни въпроси. Питаха ме как е уредено жилището му, как се затопля през студената зима. Едно дете ми каза, че когато отишли на вилата в Калоферския балкан, то видяло на едно дебело дърво голяма хралупа. Твърди, че била същата като тази на свети Иван. Искало му се да влезе в нея, но нямало време да я почисти.
През 2002 г. излезе книжката с разкази „Християнче съм по вяра”. На децата раздаваме безплатно тези издания. Те четат разказите с удоволствие. Казват, че и родителите им ги четели.
През 2008 г. излезе „Православно букварче”. Разказите в него са предназначени за най-малките деца от предучилищна възраст. Родителите им ги четат и споделят, че децата много се вълнуват като ги слушат.
През 2010 г. излезе „Жива вяра”, а през 2013 г. същата в превод на английски език. Разказите в нея описват истински случки от живота на нашето Неделно училище. Дори имената на децата-герои са същите. Променени само тези, които не са на светии, а модерни имена.
Всяко дете се намери в тези разкази. Сами ги откриваха. Казваха: Моят разказ е този!
През 2012 г. излязоха още две книжки с разкази: „Огънче Божие” и „Горско изворче”. Те са едни от най-търсените. Искаме „Огънчето” или „Изворчето” – казваха накратко.
Като гледах как децата се увличат и намират духовна полза, аз започнах по-усилено да пиша.
През 2014 г. излезе „Добрата дума”, а през 2015 г. – „Най-голямото добро”. Тези книжки с разкази са предназначени за по-големите деца
Посочените осем издания с разкази станаха любимото художествено четиво на децата. Възпитателната им роля е очевидна.
За тържествата бяха необходими стихотворения. През 2002 г. излезе малкото сборниче със стихотворения за деца „Православно християнче”. За по-големите деца ползвахме стихосбирката „Изповеди”, която излезе още през 1991 г., предназначена за възрастни.
Излязоха и две книги с драматизации: „Добро сърце” през 2003 г. и „Чудо на Христовата любов” през 2015 г.
За тържествата бяха необходими песни. Затруднението беше голямо, но Бог помогна. По наши стихове, композиторът Николай Николаев от Стара Загора направи песни. Те се оказаха много сполучливи. В религиозен дух, зазвучаха бодро. Възприеха се от съвременните деца добре. Пеят ги с удоволствие.
Този даровит композитор беше преподавател в Института за усъвършенстване на учителите „Анастасия Тошева” в Стара Загора. Неговите песни са великолепни.
След него още няколко композитори се вдъхновиха, но високото му ниво не можаха да стигнат. Така излезе през 2004 г. нотираният сборник „Църковни песни за деца”.
Посочените двадесет и четири издания улесниха много работата в училището ни. Те се ползват и в цялата страна от всички учители по вероучение.

 

Монахиня Валентина Друмева
5 юни 2017

Съдържание

1. Въведение
2. Първи стъпки
3. Светъл път
4. Вероучителният урок
5. Християнска нравственост
6. Учебни пособия