Есета
Човешкият дух е неспокоен. Макар и облечен в тление, той не престава в светли копнежи да търси отвъдната вечност, за която е сътворен от Бога. И този сложен път нагорен започва с личен интелектуален и интуитивен опит, който е изградил многолетната човешка мъдрост, отразена в изящна форма в произведенията на художественото слово, живописта, музиката…
Но човешкият ум е ограничен, а духът е крилат. Неговата жажда напълно се удовлетворява само когато стигне до Извора на Живата вода ¦ словото Божие. Там той намира тихия пристан всред бурите на земната преходност.
Всеки човек си има минути на самовглъбени размисли, съзерцания и равносметки, които скътва в най-съкровените кътчета на душата си. Моите духовни копнежи в монашеско уединение припламваха, притихваха до нов изблик и пак се покриваха с пепелта на забравата, докато бях подтикната да ги изразя в есета за рубриката “Аз съм пътят и истината и животът” на БНТ.
Така се появи настоящата книжка, която посвещавам на 150-годишнината от построяването на църквата “Св. Богородица” в гр. Калофер, историческа светиня и памет на града.
Монахиня Валентина (Друмева)
Девически манастир “Въведение Богородично”
гр. Калофер
Прошката
Човешката природа, физическа и духовна, е повредена от първородния грях. Тялото боледува, остарява, руши сее, докато се предаде на пълно тление след смъртта. Не е така с душата! Тя е сътворена за безсмъртие и въпреки повредите от греха, може да се очиства и да достига още тука красиви духовни висоти.
Грехът на човека към ближния унижава достойнството му и помрачава душата. Но защо грехът на ближния причинява увреждане на душата на този, който е попаднал под ударите на чуждия грях? ¦ Това става, когато човек не знае да прощава.
“Да простиш, значи да почистиш дома на душата си” ¦ гласи житейската мъдрост. Обидата от всякакъв род оскърбления наранява дълбоко душата и я опустошава, когато човек не съумее да прости, т. е. да отстрани своевременно понякога стихийно проникващото в нея зло от греха на другия.
От нежеланието да се прости произлизат много злини както за отделната личност, така и за обществото. Стига се до отмъщения, убийства, войни… Подбудите са оскърбеното честолюбие, а се забравя, че унизеният не е този, който намира сили да прости. Прощаващият е достигнал нравствена висота, която го прави недостъпен за стрелите на човешката злоба. Той е придобил вътрешна свобода и не е роб на ниски страсти.
Човек трудно прощава, а забравя, че и той е нравствено слаб и при подобни обстоятелства може да причини същите оскърбления на ближния. Затова апостол Павел в посланието си до галатяни съветва: “Понасяйте един другиму теготите и така изпълнете закона Христов” (6:2).
Първата степен на истинската прошка е да се прости от сърце, а не само на думи. Победата над злото тогава е голяма. Още по-голяма е победата, когато човек засвидетелства това на дело чрез благороден жест към оскърбяващия. В този случай даже тя е двойна, защото благоразумният дава добър урок и може да облагороди врага си. Третата и най-висша степен е молитвата за изпадналия в немощ ближен. Класически пример в литературата за това ни е оставил Балзак. Евгения Гранде се моли Бог да приеме страданието на нараненото є сърце като изкупление на греха на нейния оскърбител.
Христос ни оставя най-великия пример на прошка. На кръста Той се моли за мъчителите си: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят (Лук. 23:34). Следвайки този пример, Църквата всякога приканва вярващите към прошка, лична и обществена, в навечерието на Великия пост. Без очистване на душата чрез прошката е немислимо преуспяването в духовния живот. Има и един неумолим духовен закон, според който в каквато степен човек прощава, в такава степен ще бъдат простени и неговите съгрешения. Ако ли не простите на човеците съгрешенията им и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви ¦ поучава Христос в проповедите си (Мат. 6:15).