Предисловие

Исках да зная историческото минало на манастира, с който свързах завинаги своята земна съдба. Пожелах да надникна в летописа на тази неодолима твърдина, която вече три столетия устоява като скромен, но проникнат от висок смисъл паметник на българския църковен и народностен дух. Жадувах да почерпя вдъхновение от подвизите и богатия духовен опит на монахините, живели тук. За голямо мое разочарование отговорът, който получиха моите търсения, разкри печална истина: разрухата, пожарите и ятаганът на поробителя са унищожили всички писмени паметници, които биха ни говорили за далечното му минало, а в дните на свободата никой не се е постарал да запише спомени за тъжните, но изпълнени с подвизи робски години или нещо за живота в манастира от по-ново време.

А всяка измината година изтрива спомените и малкото, което е пощадило времето за по-далечното минало, все по-дълбоко потъва в пепелта на забравата. Чезне в бездната на незнанието едно богато духовно наследство, от което, особено ние, монахините, трябва много да научим. Питах се тревожно: нима не е престъпно да се ходи всеки ден по свещената земя на тази света обител, без да се почувства невидимото присъствие на толкова труженички за вяра и род и да не се пожелае да се научи нещо за техния жизнен и духовен подвиг! Нима не е стеснително да се дават непълни и несигурни отговори на множеството поклонници, които с голям интерес очакват да чуят нещо от славното є минало! И най-после, нима не е възможно да се хванат и задържат за паметта на потомците поне искрици от пламъка, горял тук и озарявал със сиянието си духовния небосвод над Калофер и далеч от него!… Подтиквана от такива размисли, добих смелост да тръгна към отминалите столетия, за да издиря, доколкото е възможно сега и доколкото позволяват скромните ми сили, частица от едно богато и интересно минало. Замисляйки това, моята цел беше: да се опитам да отворя малко прозорче към историята на манастира ни. Ще се чувствам щастлива, ако съм успяла поне малко да го открехна, за да усетим полъха на едно почти забравено минало, досегът с което не само винаги ще ни укрепява, но ще ни връща към неговия дух и завети.

24. ХII. 1980 г.

Калофер

Калофер е малък град, разположен на южните склонове на Стара планина. Градът е основан през шестнадесети век, когато България е още под турско робство, от будни и свободолюбиви българи. Ето защо той бързо става крепост на българския верски и народностен дух. Една от предпоставките за това са църквите и манастирите, които се намират в него и околностите му. Освен манастира “Свето Въведение Богородично” в Калофер имало още три девически манастира, които след като са просъществували близо два века, са били разрушени по време на Освободителната руско-турска война. В града се намират и три енорийски църкви: “Свето Успение Богородично”, “Свети Атанасий” и “Свети Архангел Михаил”. В неговите околности има още един девически манастир “Свето Рождество Богородично”, едно малко манастирче “Покров Богородичен” и много параклиси. Девическият манастир “Свето Въведение Богородично” съществува от началото на осемнадесети век. Годината на основаването му не е известна, тъй като той е бил опожаряван три пъти през робството и всички писмени паметници, които биха ни говорили за далечното му минало, са унищожени. Бил е опожаряван два пъти около 1800-ата година, когато градът е бил нападан от кърджалиите. Монахините пак са го възстановявали. Църквата е била малка и дървена, понеже турските власти не са разрешавали християнски храм да се налага на силуета на селището. Когато броят на монахините достига деветдесет, се поставя въпросът за построяване на нов храм, по-голям, както и за просторни жилищни сгради. Ето защо монахините се отправят към Русия за събиране на помощи. Храмът в манастира е построен през 1862 година след тяхното завръщане на мястото на старата дървена църква. За трети път манастирът е опожарен по време на Освободителната война през 1877 г. Когато предният отряд на генерал Гурко преминава Стара планина и стига до Казанлък, един малък разузнавателен отряд пристига в Калофер, където е посрещнат с цветя и песни от гражданството и монахините от четирите манастира. Но когато руската армия е принудена да отстъпи, всички освободени селища са ограбени и опожарени от турците. Съдбата на Калофер е била същата. Няколко дни преди това по-голямата част от гражданството и монахините бягат в Северна България. Тези, които останали, били безпощадно избити. Турците дошли от Карлово и първата жертва бил манастирът. Църквата била пълна с жени, деца и монахини, които не могли да избягат. Турците разбили вратите на храма и изклали всички. Само една девойка, Анна, останала жива. Когато турците започнали да убиват, тя от страх изгубила съзнание и паднала на пода. Заклана жена паднала върху нея и турците я прегазили. По нейния разказ съдим за жестокото клане в храма. Полужива от страх и обляна в кръв, тя гледала ужаса на клането. След като изклали всички, турците обрали ценностите на храма и го напуснали. През нощта девойката излязла между труповете и се укрила в планината. В продължение на три дни турците палили, убивали и грабили. Целият град с четирите манастира бил изгорен. След Освобождението оцелелите монахини решили да възстановят най-големия от четирите манастира, но нямали никакви средства за това. По тази причина те отново се отправят към Русия за помощи. След три години манастирът “Свето Въведение Богородично” е напълно възстановен с руски средства и църквата отново украсена с руски икони. Иконостас, полилей, кандила и свещници ­ всичко е дар от Русия.

Най-забележителните икони са: 1. Казанска света Богородица. Тя е копие от чудотворната икона в девическия манастир в град Казан. 2. Тихвинска света Богородица. Тя е копие от чудотворната икона в мъжкия манастир около град Тихвин. 3. Смоленска света Богородица. Тя носи името на Смоленск. Църквата е строена от майстор Иван Боянин ­ един от първомайсторите на Брациговската строителна школа у нас. Стенописите, правени през 1960 г., са дело на местния художник Кирил Кънчев. Забележителното за манастира е, че той е известен като люлка на девическото образование у нас през 18 и 19 в. Обучението се провеждало в килиите, поради което училището се нарича килийно. То било прочуто в цялата ни страна. От всички краища на България идвали момичета да се обучават и после откривали по родните си места първите девически училища. Първата българска учителка Анастасия Димитрова се е учила в този манастир и после е открила в родния си град Плевен първото българско девическо училище

Но най-значимо е това, че манастирът успява да запази монашеския дух и да съхрани доброто духовно предание.

(Из книгата „История на девическият манастир “Свето Въведение богородично” и метосите в Калофер“, изд. 2003 г.)