Предлагаме на българския читател трети том с кратки животоописания на свещеници и изповедници на вярата Христова, претърпели гонения и смърт за нея в най-ново време.

И тук се срещаме с имена и подвизи равни по сила не само на съвременните свещеномъченици, но и на древните мъченици и изповедници на вярата.

Нека отново споменем имената на вечнопаметните епископ Партений, епископ Тихон, отец Иван от Пирдоп, отец Петър от Враца, отец Петко от с. Баня, отец Методи от Станчов Хан, иеромонах Аверкий Рилец… изброяването може да продължи дълго.

Вярваме, че техните души сега почиват и се покоят в Божието Царство след многото трудове, скърби и страдания на земята.

Техните молитви да имаме! Нека по техните  свети молитви Бог да ни даде чистота на вярата и твърдост в отстояването й.

 

Епископът с тих образ на светец,

началникът на старата ни школа,

отказа многословния венец

на почести, признания и с воля,

отдадена на висши светове,

си тръгна без тълпа от изпращачи.

…Смълчаната алея

със всеки камък пази свиден звук

от стъпките му. Ехото го дири

между скалите, кърмещи ята…

Той побеля ­ покри го мъдростта

със вишнев цвят от белите зефири…

…Живя ли между нас?

Не между нас, а в нас живя мъдрецът.

…ТИХОН. Много тих.

Почти невидим. Но остана зримо

в сърцата ни като лице в триптих,

окичвано на празници, любимо…

О, той си тръгна с нежния синчец

в очите си и тъжни ни остави

пастирът от небесните морави,

епископът с тих образ на светец.

 

Р. Радков

 

 

“Де ти е, смърте, жилото?

Де ти е, аде, победата?”

(1 Кор. 15:55).

 

Предговор към трети том

 

Корабът на светата Православна църква е бил винаги обуреваем от силите на злото. Гонението на християните започнало още в апостолско време и не стих-нало през вековете до днес. То няма да стихне и до края на времената, защото Светлината изобличава греховния мрак в душите на хората и те, като не я желаят, лесно стават удобни оръдия на демонските сили.

Жестокостите към изповедниците на Христа са еднакви през всички времена, но формите на мъчения са различни. В римско време християните били извеждани на публичен съд, след което ги хвърляли в цирковите арени за разкъсване от диви зверове. Хиляден народ гледал. С това се целяло да се внесе страх от смъртта и отдалечаване от Христа. Нашата земя тогава е била напоена с мъченическа кръв. Където и да се направят археологически разкопки, се вижда, че нямало римски град без амфитеатър и в него “кости на мъченици”.

През турското робство християните били бесени по площади и мостове, а масови кланета се извършвали на дръвници. Целта била същата, но се постигала с други средства.

През атеистичния период формите станали още по-лукави. Демонската злоба си послужила с нови, още по-изтънчени средства. Провъзгласявало се конституционна свобода на вярата, а на практика Църквата била гонена със същата жестокост. Борбата била насочена най-вече срещу духовните лица. Убивали ги тайно, в мрака на нощта. Затова и гробовете им не се знаят. Понеже нямало съд и присъда, верните Христови служители “изчезвали безследно”. Страхът тогава бил още по-сковаващ.

Така се покрило с пепелта на забравата това величаво свещеномъченичество в нашата Църква, което очаква заслужена прослава. Продължавайки изследването, пак трябва да припомним, че политическият елемент в него е изключен.

Картината около 1944 г. била ужасяваща. У нас се развихрило братоубийствено вътрешно размирие. То било демонично дело, защото злото е в най-голямата си сила, когато предизвиква проливане на братска кръв. Каин убил брат си Авел от завист, подбуден от демона.

Поради липса на духовна просвета и ръководени от политически пристрастия, някои хора обвиняват едни убийци, а оправдават други, с което отново внасят разделение, а това е пак дело на силите на злото. Истината е, че преди 9 септември властите убивали партизани и ремсисти, а след политическата промяна дошлите на власт започнали със същата жестокост да убиват представителите на старата власт, като към това прибавили и унищожаването на цвета на Българската църква.

И станало така, че в много случаи, който вадел нож, от нож умирал. Но, когато говорим за убитите и изтезавани свещеници, включени без право в този политически водовъртеж, трябва да знаем, че това няма нищо общо с политическите борби. Различна е и отвъдната участ на убитите по политически причини и на свещеномъчениците.

Убитите по политически причини вдигали с озлобление оръжие за борба срещу своя брат в името на земна правда, която никога не удовлетворява, не само защото е земна, но и защото е без Бога. Затова и Божият съд за тях е различен.

При свещеномъчениците е друго. Те не вдигали оръжие против никого. Напротив проповядвали братска обич между хората в името на Христовия нравствен идеал за любовта дори към врага. Те умирали само поради демоничната злоба, проявена чрез обезверени души.

Но гонителите убивали тялото, а до душата не можели да се докоснат. Свързани с Христа и пострадали единствено за Христа, те получавали в награда блаженството на вечния живот. Изпълвали се евангелските слова: … сее се в тление ­ възкръсва в нетление; сее се безчестие ­ възкръсва в слава; сее се в немощ ­ възкръсва в сила (1 Кор. 15:42, 43).

По време на полувековната борба срещу Църквата се създавало впечатление, че тя изживява последните си дни. Но не станало така. Вярата, която е вътре в душите на хората, останала жива, защото до нея не може да се докосне нито куршум, нито меч, нито огън. Тя оцеляла дори и в душите на някои гонители като тлееща искрица, запалена от Твореца във всяка душа.

И ето днес, когато отново се промени формата на гонение против Православната Христова Църква, всеки може да изповядва вярата си. В храма Божи влизат покрай верните и гонители и дори убийци. Те не знаят да се прекръстят правилно, не разбират богослужението, но нещо съкровено в душите им ги води при топлото огнище на нашия небесен Отец ­ Богът. Много от тях се завръщат като блудни синове, за да облекчат терзанията на съвестта си.

И става безпределно ясно кой е победителят. Когато Църквата изглеждаше разорена, в неизразима сила и красота се яви новото българско свещеномъченичество. На духовното небе, над изстрадалата ни родина, изгряха нови ярки звезди на святост, равна на светостта от първите векове на християнството. И то засвети още по-сияйно…

Жилото на смъртта поразило и тялото и душата на ожесточените политически противници. При свещеномъчениците засегнало само, бездруго тленното им тяло, но до душата им не само не се докоснало, но є помогнало още по-бързо да влезе в царството небесно.

И адът, при безбожното проливане на братска кръв, погълнал жертвите си, но пред свещеномъчениците той стенел от болка, защото ги виждал в сиянието на святост.

И се изпълнили евангелските слова: “Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?” (1 Кор. 15:55).