Приветствам организирания
национален конкурс за деца по случай 530 г.
от възвръщане мощите на свети Иван Рилски
от Търново в Рилския манастир.
По този повод написах 26 разказа за Рилския отшелник, които желая да подаря безвъзмездно на българските деца. Наградата ми ще бъде
те да стигнат до тях.
Написани са в достъпна форма за деца от II, III и IV клас в стила, в който на разказите, предавани по БНТ “Стълбица към небето”.
С дълбоко уважение:
Монахиня Валентина Друмева
ПРИ ОТШЕЛНИКА
В непристъпните дебри на Рила, там, където не стъпва човешки крак, растял вековен дъб. Върховете му се извисявали над всички дървета. От времето той прогнил при корена, така че се образувала голяма кухина, приличаща на малка горска къщичка.
Свети Иван потърси подслон за отшелнически подвизи далеч от шумния свят. С торбичка на рамо, в която имаше само духовни книги и малка брадвичка, той се спря пред него. Прекръсти се и благодари на Бога, че го е довел тука. Разчисти хралупата, постла я с клончета, засипа ги със сухи листи и седна да си отдъхне. Там започна своя пустинен живот. Скоро дойде и студената зима. Издяла дървета, направи вратичка и там на завет прекара в пост и молитва.
Когато се запролети, полянката пред дъба се раззелени. Започна да се моли на открито, а понякога сядаше на малък пън да си отдъхне. Недалеч от дъба шуртеше бистър поток. От него утоляваше жаждата си.
Трудна беше първата зима, прекарана в планината. С дни той гладуваше, но Бог, като видя дивния му подвиг, изпрати по вятъра семенца. Скоро на полянката израсна и даде плод едно растение, наричана сланутък. То приличаше по вкус на нахут. С него се хранеше отшелникът.
Свети Иван живееше в пълна самота, но имаше верни горски приятели. Веднъж привечер видя на полянката няколко зайчета, които кротко го гледаха. Приближиха го и след този ден започнаха редовно да го посещават.
Един ден с тежки стъпки се приближи огромна сива мечка. Дивият звяр го гледаше дружелюбно. Животните обичат добрите хора, а свети Иван беше най-добрият от всички, той беше светец. Мечката полегна кротко до него и не смути молитвата му. Изведнъж, като да се досетила за нещо, бързо размята дългото си руно и изчезна зад храстите. Когато вече свети Иван седеше в размисъл на малкия пън, дочу пукане на съчки и видя с изненада, че мечката пак идва и носи цяла пита мед. Спря се пред него, остави я на земята и кротко го загледа. Трогнат от нейния жест, той изнесе от хралупата сушени диви круши. С тях почерпи своята горска гостенка.
Друг път изгрухтя на полянката диво прасе с наострени бели зъби, готово да разкъса всеки срещнат, но като видя светеца, укроти се и започна да рови в пръстта, като да разкопава сланутъка. Най-интересното гостенче обача беше малка сърничка. Привлечена от сладкогласното му пеене, тя се спря пред него. Дълго го разглежда с кротките си очи. Свети Иван я покани да си похапне от сланутъка. Тя започна да хрупа сладко зрелите шушулки и личеше, че никога досега не беше вкусвала такава храна. А вечер, изгрееше ли луната, безброй звезди трепкаха на небето и пъстри нощни пеперуди летяха край дъба. В лунните лъчи се вплитаха молитвените песни и огласяха глухите скали и пропасти. Мястото се превърна в малък земен рай.
Но дяволът завидя на свети Иван, защото той се молеше за целия новопокръстен български народ. Той внуши лоши мисли на двама ловци разбойници. В един есенен ден те се изгубили в планината. Тънък пушек ги привлякъл. С лъкове, стрели и копия застанаха пред него. В погледите им се четеше жестокост. Започнаха да го бият. Влязоха в хралупата, но не намериха нищо за грабеж и си отидоха. Отшелникът дълго лежа пребит. Когато се свести, започна да се моли, но не за себе си, а за разбойниците. Жалеше ги, защото бяха слепи за доброто, и молеше Бог да просвети умовете им, за да Го познаят.
След няколко часа се чу необичаен шум, като да се тътри нещо по земята. Същите разбойници отново застанаха пред него. Старецът се прекръсти и зачака ново изпитание, но като ги огледа, разбра, че са пострадали зле. С последни сили се довлекли и очакваха смъртта. Разказаха, че след като се отдалечили от него, внезапно стадо глигани се нахвърлило на тях. Докато опънат стрели, свирепите животни се нахвърлили на тях и едва не ги разкъсали. Нещо ги прогонило и те като стихия изчезнали. Целите в кръв и рани, разбойниците трепереха.
Свети Иван изми и превърза раните им, поръси ги с целебни билки и ги превърза с парчета плат от разкъсаните им дрехи. След няколко часа те стояха смирено до него и слушаха беседата му.
След време те пак посетиха светеца, но без оръжие. Помагаха му с каквото могат. Разказват, че след години, когато свети Иван събрал ученици и решил да построят манастир, те най-много помагали с труд на братята. В очите им греела Христовата светлина и никой не можал да се досети, че някога са били разбойници.
- VII. 1999 г.
СЪЛЗА НА РАЗКАЯНИЕ
Богатият и могъщ владетел Хрельо построи голяма църква в Рилския манастир, а до нея каменна кула, която и до днес се нарича Хрельовата кула. Тя има мрачно подземие и пет етажа, които се съобщават с тесни каменни стълби. Най-отгоре има малка църква “Свето Преображение Господне”. През тесни мазгали вътре влиза малко светлина и въздух. Там монасите се укриваха при опасност.
Манастирът доби величествен вид, но в ония времена, когато християнските нрави не бяха пуснали дълбоки корени в сърцата на хората, в планината бродеха разбойници. Прочут беше Йона водачът на голяма разбойническа дружина. Най-после беше заловен. Доведоха го вързан и го затвориха в подземието на кулата. Безстрашният злодей мислеше, че е погребан жив, защото там беше мрачно, влажно и студено. Дните се нижеха бавно и тъжно и се сливаха с нощите. Краката му се вдървяваха от стоене, но умът му не преставаше да мисли. Подрямваше малко, после се стряскаше и започваше да разнищва целия си живот.
Йона беше добро и смело дете. Веднъж с баща си тръгнал на поклонение на Рилския манастир. Вървели боси по стръмни скалисти пътеки и краката им пламнали. Стигнали река Друшлявица. Тя плискала буйните си води в изгладените камъни. Натопили краката си. Това блаженство не се забравя! После влезли в манастира и в новия Хрельов храм. Баща му коленичил пред образа на свети Иван със запалена свещ в ръка. Същото сторил и малкият Йонко. Бледа светлина озарявала лицето на светеца и той ги гледал кротко, с благославящ поглед. Като излезли на калдъръмения двор, намерил едно кръстче. Навел се да го вземе, но баща му не му позволил, като му казал: “Който взема от църквата, внася огън в къщата си!” Йона изтичал до храма да го предаде на монаха, а той, трогнат от неговата честност, му го подарил. После отишли на поляната край манастира. Баща му разтворил торбата, постлал кърпа, сложил на нея питка, чубрица и зеленчук. Хапнали, а на Йона се сторило, че никога не бил ял толкова вкусна храна. Пили жадно от манастирската чешма…
Изведнъж разбойникът потръпна от този спомен. Защо сега е тука, в това мрачно подземие? Как стигна до затвор?… Спомни си, когато порасна, как се сдружи с лоши другари. Напусна бащиния дом. Започнаха грабежи. Колко невинни пътници ограбиха и разплакаха! И тъй всеки ден…
Много пъти в тази тягостна самота си спомняше миналото и своя живот. Споменът за разбойничеството го гнетеше. Чувстваше се нечист и унизен. Утеха му носеше само споменът за посещението в манастира. Той топлеше душата му. Не можеше да забрави милващия поглед на свети Иван. Искаше пак да погали измъчената му душа.
Веднъж, като му поднасяха сух къшей хляб и паница постна манастирска чорба, той помоли да му разрешат с охрана да влезе в храма. Не му разрешиха, но поради непрекъснатото му настояване, позволиха да се изкачи на петия етаж на кулата. Там, в църквата, имаше икона на свети Иван. Йона влезе, застана както някога на колене и отправи поглед към нея. Беше смутен, защото се чувстваше грешен, но светецът го гледаше както някога с топъл поглед. Без да разбере и за първи път в живота му, една сълза се търкулна по загрубялото му лице. Усети, че тя изми душата му. Почувства лекота. От този ден в мрачното подземие той започна да се моли на свети Иван.
Минаха години. Дойде ред да го освободят. Тогава той не тръгна по пътя на разбойничеството, а помоли да го приемат в манастира за прислужник. Промяната се четеше по лицето му. Спечели доверие и го направиха пазач. И монасите си отдъхнаха. Страхът от нападения изчезна. Само като се чуеше, че старият разбойник Йона пази манастира, никой не можеше и да помисли за грабеж. Който го видеше, се чудеше, защото го намираше променен до неузнаваемост. Нямаше следа от острия му поглед.
Йона направи пълна и искрена изповед пред игумена. Не пропусна да каже, че някъде, където само той знае, има закопано злато. Предложи да го подари на манастира. Игуменът отказа. Обясни му, че такива пари са грешни и проклети като сребърниците на Юда. Накрая добави: “Сълзата на разкаяние е по-скъпа от всичкото злато по целия свят, защото е способна да измие душата на грешника!”
92 thoughts on “Цветя от Рила”
Comments are closed.