(Кратки очерци въз основа на исторически

и археологически проучвания)

„Небесата проповядват славата на Бога и за делата на ръцете Му възвестява твърдта” (Пс.18:1,2). И още: “Дивен е Бог в Своите светии” (Пс.67:36).

Умореният от суетни грижи човек повече от всякога търси отмора сред природата и се удивлява на високите планини, осеяни със скални изваяния, на прохладните поречия и тихи долини, с които Бог щедро е надарил нашата страна. Но затрупан с огромна информация за целия свят, малко знае по каква земя стъпва. А тя крие в своите недра свещени тайни от минали времена, защото е облъхана от подвига на отшелничеството и мъченичеството.

Строги подвижници на монашеското благочестие, за които “светът не е достоен”, са се подвизавали “по пещери и земни пропасти” по нашите земи през всички времена на християнството. Техните молитви са осветили всеки кът в глухи дебри и скални пещери. Под тяхното небесно покровителство ние днес устояваме на противните ветрове на ниската духовност.

Но не е само това. Няма място по българската земя, където да не се е проливала мъченическа кръв още от римско време и след това в смутните времена на диви нашествия и робство. Мъченичеството, в невероятно големи размери, превръща земята ни в свещена.

Но за всичко това се знае малко или никак. Историци и археолози в своите прецизни научни изследвания се докосват до него, доколкото това сега е възможно, и остават удивени. През последните десетилетия към старите открития се прибавят нови. Но всички те са затворени в академични трудове. Високият научен стил, съответстващ на изискванията, ги отдалечава от повечето читатели.

Откритията се обнародват в Годишници на БАН и Университета, но се четат от тесен кръг. Съобщават се и на международни симпозиуми. Към тях се прибавят откритията и на слависти от съседни и далечни страни, отнасящи се до историята на българския народ, защото нашата земя е оставила богато духовно наследство.

Но благочестивият християнин, който води духовно-църковен живот, е далече от тези открития. А той най-добре би ги осмислил, като се поучава с любов и благоговение от високия пример и призовава молитвено небесната закрила на просиялите в мъченичество и подвижничество за Христа.

С такива размисли дойде желанието да се събират данни за мъчениците и подвижниците, за да се съхрани споменът за техния живот и подвизи и да се запознаят с тях съвременните хора ­ техните потомци. Избрана беше формата на художествения разказ, за да се поднесат по този начин на децата и като благочестиво четиво на възрастните. Фактите бяха обличани в художествена форма за по-голяма достъпност и по-лесно приобщаване към знанието за българската святост.

Така излезе една поредица от три тома. Осъзнавайки сериозността на темата, братята от Зографския манастир обърнаха внимание, че е по-добре изложеното да има документално-научна и житийна стойност. Следвайки добрия съвет и тяхното благословение, продължаваме на ново стъпало с нова поредица от кратки очерци, съставени въз основа на исторически и археологически проучвания.

Предназначението на тези слова не е само за знание, но и като пример за живот в Христа и като молитвено призоваване на небесна закрила.

По молитвите на подвижниците, просияли в мъченичество и благочестие по българските земи, Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас!

Монахиня Валентина Друмева

Мъченичество от Бориловия синодик

Както пролетният полъх кара да разцъфнат плодните дървета, така и исихазмът в средновековна България оплодотворил не само молитвения подвиг на отшелниците, но и духовния живот на цялата църква. Търновската исихастка школа оставила богата книжнина за духовна просвета. Освен богослужебната книжнина от първа необходимост тя оставила светоотеческа литература, жития, проповеди. Възникнал и църковноисторическият летопис, който обаче не бил само външно отражение на забележителни църковни и държавни събития. В него дълбоко се осмисляла и утвърждавала чистата вяра.

Ценен книжовен труд от онова време бил известният Борилов синодик. Той възникнал от необходимостта да се документират решенията на събора против богомилите, свикан от цар Борил в 1211 г. После бил допълнен от Патриарх Евтимий, който отбелязал и възстановяването на Търновската Патриаршия.

След падането на Търновград синодикът бил пренесен и разпространяван в Сърбия и Русия, където по негов образец се съставили сръбски и руски синодици. Прави впечатление, че в него са отразени допълнително събития и от времето след падането на България под турско робство.

В него се срещат имената на болярите Добромир, Иванко, Йончо и Семир. Те са имали особени заслуги, за да влязат в този ценен църковноисторически летопис, където намирали място само изключителни събития и имената на тези, които имали особени заслуги към църквата и държавата.

Когато Търновград паднал, Патриарх Евтимий останал известно време на своя пост, като Патриаршията се преместила в църквата “Свети Апостоли”. Единствената утеха на търновци останала молитвата и подкрепата на духовния пастир.

Челеби Сюлейман се оттеглил с голяма част от войската си към Софийското поле. Тогава се намерили народни водачи, които се опитали да подготвят въстание. Не се знае дали тези четирима боляри са били от кръга на подготвящите бунта. Не се знае с какво те се провинили пред турските власти, но се знае, че са били убити. Те не пожелали да променят вярата си и станали мъченици за Христа.

Кой е вписал имената им в Бориловия синодик също не се знае. Най-вероятно е бил самият Патриарх Евтимий, който тогава оглавявал и църковната и държавната власт. Цялата книжнина от разорения Царевец била грижливо пренесена, за да се спаси от унищожение. Пренесен бил и Бориловият синодик.

Пазен като национална и духовна скъпоценност, той отразявал, както се вижда, събития и след падането на Търнов-град. А след заточението на Патриарха започнал да странства.

Предаван от ръка на ръка, той съхранява паметта не само за българската духовност от времето на българското царство, но и прибавеното за търновските боляри мъченици.

Посочените не били единствени. Много незнайни търновци пожертвали живота си, но не дали чистата си вяра. Това личи от написаното в Синодика. Там те са отбелязани като “поборници и сътрудници на благоверието и приятели на божествената църква на българското царство”, които “заедно с други проляха кръвта си за православната християнска вяра”. От приведеното тук става ясно, че очевидец на техния мъченически подвиг е отбелязал събитието в тази скъпоценна летопис.

Полезно е да си спомняме, че не само бедни хора, които няма какво да изгубят като материални ценности, но и боляри осъзнавали, че вярата е най-ценното съкровище за човека и умирали за нея мъченически.

Синодик на Българската Църква, издаден от Ив. Дуйчев в “Стара българска книжнина”, т. II, 1944 г., стр. 166.