Ни­ко­лай ос­та­на от ма­лък без ба­ща, но май­ка му пра­ве­ше всич­ко въз­мож­но той да не се по­чув­с­т­ва ли­шен от ни­що. Тя ра­бо­те­ше до пре­у­мо­ра, но в до­ма им има­ше всич­ко. Ни­ко­лай мно­го я жа­ле­ше и по дет­с­ки є по­ма­га­ше в до­маш­на­та ра­бо­та с как­во­то мо­же. Ще се вър­не той от учи­ли­ще, а тя му при­гот­ви­ла най-вкус­но­то яде­не и на не­го ще сло­жи най-ху­ба­во­то. А ку­пи ли пло­до­ве, на не­го ще от­де­ли най-зре­ли­те. А вед­нъж, ко­га­то тя се раз­бо­ля от прос­ту­да, той ця­ла нощ бдя над нея и ка­то не мо­же­ше да ов­ла­дее мъ­ка­та си, оти­ва­ше в съ­сед­на­та стая да си поп­ла­че тай­но.

Из­ка­ра Ни­ко­лай ос­ми клас с от­ли­чие, но точ­но то­га­ва май­ка му се раз­бо­ля теж­ко и не мо­же­ше по­ве­че да ра­бо­ти. Сла­ба бе­ше и ед­ва из­вър­ш­ва­ше до­ма­кин­с­ка­та си ра­бо­та. Мно­го стра­да­ше, че не мо­же да го из­дър­жа да учи по­ве­че.

– Ма­мо, не се тре­во­жи за ме­не – ка­за є един ден доб­ро­то де­те. Аз не съм ма­лък ве­че. Здрав съм и ще ра­бо­тя за два­ма ни. Има вре­ме.

На­тъ­жи се май­ка му, прег­лът­на блик­на­ла­та съл­за и без­по­мощ­на да му по­мог­не, се съг­ла­си с не­го.

– Къ­де ще оти­деш, че­до, без про­фе­сия, без пре­по­ръ­ка?

– Все ще се на­ме­ри ня­кой да ка­же не­що доб­ро за ме­не, ма­мо. Ця­ла нощ мис­лих и се мо­лих на свети Ни­ко­лай, моя не­бе­сен пок­ро­ви­тел, да ми по­мог­не. Той е зак­рил­ник на мо­ря­ци­те. Ще оти­да на прис­та­ни­ще­то и вяр­вам, че той ня­ма да ме ос­та­ви без зак­ри­ла.

Пре­гър­на го май­ка му с бол­ка на сър­це и му ка­за:

– Пом­ни мо­я­та, май­чи­на­та за­ръ­ка: Жи­вей и ра­бо­ти чес­т­но! Чест­та е най-го­ля­мо­то бо­гат­с­т­во на чо­ве­ка!

Под­ра­нил, Ни­ко­лай се на­ме­ри на прис­та­ни­ще­то. Яки и сил­ни мъ­же то­ва­ре­ха и раз­то­вар­ва­ха. Сви се сър­це­то му. „Свети Ни­ко­лай, ми­лос­ти­ви, по­мог­ни ми!“ – ка­за си на­ум и тръг­на да тър­си ня­кой от на­чал­ни­ци­те на ху­бав път­ни­чес­ки ко­раб. По­пад­на нап­ра­во на ка­пи­та­на.

– Господин ка­пи­тан, ис­кам да ра­бо­тя, как­во­то ка­же­те. Имам бол­на май­ка. Са­ми сме. Са­мо за хра­на на два­ма ни.

Гла­сът му пот­ре­пер­ва­ше. Той ни­ко­га не бе­ше го­во­рил с ка­пи­тан. А ка­пи­та­нът бе­ше ху­бав, стро­ен и в та­зи блес­тя­ща уни­фор­ма му се ви­дя ка­то не­бе­сен ан­гел.

Ог­ле­да го ка­пи­та­нът, по­чу­ди се на не­го­ва­та ре­ши­тел­ност, раз­б­ра тре­во­га­та му. Има­ше нуж­да от чо­век да почис­т­ва ка­ю­ти­те.

– Не­пъл­но­ле­тен си, мом­че. Ня­маш пре­по­ръ­ка.

Ни­ко­лай ма­ши­нал­но из­ва­ди от чан­та­та си ед­на кни­га, гриж­ли­во под­вър­за­на, и я по­да­де на ка­пи­та­на. Ка­то от­гър­на ко­ри­ца­та, той про­че­те пър­во заг­ла­ви­е­то: „Пра­вос­лав­но хрис­ти­ян­че“. Под не­го в ръ­ко­пис се че­те­ше след­но­то: „По­да­ря­ва се на Ни­ко­лай Ива­нов Доб­рев за при­леж­но учас­тие в Не­дел­но­то ве­ро­у­чи­тел­но учи­ли­ще…“

Съ­жа­ли го ка­пи­та­нът и го прие. Ни­ко­лай ра­бо­те­ше усър­д­но и чес­т­но. То­ва нап­ра­ви впе­чат­ле­ние на всич­ки. Хра­не­ше се сам, но­щу­ва­ше в ко­ра­ба, кой­то об­с­луж­ва­ше път­ни­ци­те от гра­да до да­ле­чен ос­т­ров. Нак­рая на ме­се­ца му да­до­ха ед­на мал­ка су­ма и той ця­ла­та я пра­ти на май­ка си. Ка­то я по­лу­чи, май­ка му зап­ла­ка с глас от ра­дост и уми­ле­ние.

Ни­ко­лай бе­ше въз­пи­тан в пес­те­ли­вост. Ня­кои от дру­га­ри­те му пу­ше­ха ци­га­ри, пи­е­ха ал­ко­хол, но той не си поз­во­ля­ва­ше то­ва. Май­ка му бе­ше по-скъ­па от всич­ки удо­вол­с­т­вия… Как ис­ка­ше да има мно­го па­ри за нея, но спе­че­ле­ни с чес­тен труд!

Вед­нъж той ви­дя как пад­на от джо­ба на сер­ви­тьо­ра на ко­раб­ния рес­то­рант ед­на го­ля­ма бан­к­но­та. Спус­на се, взе я, до­го­ни го и му я по­да­де. С то­ва той спе­че­ли до­ве­ри­е­то му. Сер­ви­тьо­рът го взе да му по­ма­га през лет­ния се­зон, ко­га­то пъ­ту­ва­ха по­ве­че хо­ра. Та­ка той по­лу­чи до­пъл­ни­тел­но още па­ри, ко­и­то вед­на­га из­п­ра­ти на май­ка си, за да си ку­пи дър­ва за зи­ма­та. „Сла­ба е. Как ще из­дър­жи на сту­да!“ – си мис­ле­ше, ко­га­то из­п­ра­ща­ше па­ри­те, а ня­как­во пти­че пе­е­ше в сър­це­то му най-ху­ба­ва­та пе­сен, не­чу­ва­на до­се­га.

Наб­ли­жа­ва­ше праз­ни­кът Рож­дес­т­во Хрис­то­во. Май­ка му по­чис­ти къ­ща­та, но се чув­с­тваше мно­го са­мот­на. Къ­де ли е ней­но­то бед­но си­ра­че, сред чуж­ди хо­ра? Дой­де Бъд­ни ве­чер. Тя нап­ра­ви пос­т­ни сър­ми, за­па­ли кан­ди­ло­то. В ста­я­та бе­ше топ­ло. Сло­жи тра­пе­за­та и пре­ди да вдиг­не ръ­ка да се прек­ръс­ти, до­чу да се чу­ка на вра­та­та. С ня­как­во не­яс­но пред­чув­с­т­вие от­во­ри вра­та­та.

– Ни­ко­лай! Ми­ло че­до!

– Ма­мо!

В топ­ла прег­ръд­ка ос­та­на­ха дъл­го два­ма­та, без­к­рай­но щас­т­ли­ви. Ни­ко­лай ос­та­ви един лъс­кав па­кет на сто­ла и за­поч­на да раз­т­ва­ря го­ля­ма­та чан­та, ко­я­то бе­ше до­не­съл. Сръч­но из­ва­ди от нея всич­ко не­об­хо­ди­мо, за да от­п­раз­ну­ват свет­лия праз­ник. Май­ка му го гле­да­ше и се чу­де­ше.

– Че­до, с чес­тен труд ли спе­че­ли то­ва?

– Да, ма­мо. Не бой се! Аз пом­ня тво­я­та за­ръ­ка.

Сед­на той до топ­ла­та печ­ка и раз­ка­за всич­ко.

– Ра­бо­тех, ма­мо, чес­т­но и поч­те­но. До­ве­ри­ха ми се всич­ки. Един слън­чев ден ко­ра­бът бе­ше пре­пъл­нен с път­ни­ци. Всич­ки бя­ха пре­ме­не­ни и ве­се­ли. Оти­ва­ха на ос­т­ро­ва за ня­ка­къв мес­тен праз­ник. Ка­то стиг­нах­ме бре­га, път­ни­ци­те се раз­д­ви­жи­ха. Все­ки бър­за­ше да сле­зе пръв. Заг­ле­дах се в по­да и ви­дях ед­на злат­на обeца, ук­ра­се­на с грей­на­ло скъ­по­цен­но ка­мъ­че. Пад­на­ла е от ня­коя же­на. Граб­нах я аз и из­ти­чах на мос­та. Пред­ва­рих сли­за­щи­те. Вдиг­нах я ви­со­ко и обя­вих на­ме­ре­но­то. Ед­на мно­го бо­га­то об­ле­че­на же­на приб­ли­жи към ме­не и с учуд­ва­не ме пог­лед­на. Раз­б­рах, че обeцата е ней­на­та. По­да­дох є я и от ду­ми­те є раз­б­рах, че скъ­пи­те обе­ци са би­ли сват­бен по­да­рък от мъ­жа є. Той се приб­ли­жи до ме­не, бла­го­да­ри ми и ми да­де ед­на ше­па бан­к­но­ти. С тях ку­пих то­ва.

До­вър­ш­вай­ки раз­ка­за, той є под­не­се лъс­ка­вия па­кет.

– То­ва е за те­бе, ма­мо! Ко­ле­ден по­да­рък!

Тя раз­въл­ну­ва­но го от­во­ри и из­ва­ди скъп шал от ка­мил­с­ка преж­да. На­мет­на го, а ед­на съл­за се търкул­на по не­го.

– Кол­ко ще ми бъ­де топ­ло с не­го! – ка­за тя и от­п­ра­ви бла­го­да­рен пог­лед към Ни­ко­лай, кой­то сия­еше от ра­дост.

– Кол­ко ми е топ­ло при те­бе, ма­мо! – ка­за той и за­дъл­го за­мъл­ча­ха два­ма­та, уне­се­ни в най-ху­ба­ви­те си мис­ли.

Та­зи топ­ла Ко­лед­на нощ те ни­ко­га не заб­ра­ви­ха.