Монашеството по българските земи

 

 

Монашеството по българските земи

(Кратко изследване въз основа на исторически

и археологически проучвания)

Монахиня Валентина Друмева

 

Човешкият дух е неспокоен сред земните условности, защото е сътворен за небесата. След грехопадението всеки човек в една или друга степен гори в скръб за небесното отечество, от което е отпаднал. Този естествен стремеж за единение с Бога е най-показателен при монаха. Затова той, наричан на старобългарски език “инокъ”, изглежда ин ­ друг сред хората. Себеотречен и отречен от света, пребивава в непрестанна покайна молитва за себе си и за целия свят…

Монашеството у нас има дълбок и здрав корен. То процъфтяло по нашите земи още преди основаването на българската държава в най-самоотвержената си и висока форма на скалното отшелничество. Пренесли го сирийски монаси от Кападокия през Крим в Малка Скития, сегашна Добруджа и Черноморието.

Разорението дошло след идването на прабългарите езичници, но то отново се възродило с покръстването при княз Борис и дори се разширило до скалните брегове на сухоречието Канагьол.

През Първата българска държава процъфтяло и общежитийното монашество. Началото сложили столичните преславски манастири. Учител на първите общежителни маанастири у нас бил свети Григорий Студит. То ползвало опита на Студитския манастир в Константинопол с неговия строг устав и здрава традиция.

През Второто българско царство общежитийните манастири и скални обители процъфтяват и стигат най-високия си връх. Друг велик учител на монашеството, свети Григорий Синаит, пренесъл исихазма в Парория. С най-високата исихастка молитвена практика възникват Сливенската, Търновската и Софийската Света Гора. През България исихазмът достига до останалия православен славянски свят.

Турското нашествие нанася съкрушителен удар на българските манастири, но монашеството не изчезва, съхранено в отдалечени планински обители. В критичния момент през ХVI век идва духовното Възраждане, свързано с дейността на свети Пимен Зографски, който възстановил манастирите от Софийско до Силистра. А в края на ХVIII век отново идва влиянието на исихазма, възроден от свети Паисий Величковски в Молдова и пренесен у нас.

Политическото възраждане през ХIХ век благоприятства за увеличаване броя на манастирите и монасите у нас, но тогава каноничният дух отслабва поради борбите за национално освобождаване. След Освобождението се прибавят и други неблагоприятни условия.

Днес българското монашество е бедно и малочислено, но го има и ще го има, защото то не се налага със сила отвън, а идва самт от една вътрешна потребност там, където има по-висок стремеж за духовно извисяване.

Дългият и сложен многовековен исторически път на българското монашество е слабо познат. Настоящето изследване е един малък опит да се покаже, доколкото е възможно след много разорения и вековно робство неговата устойчивост и благолепие в каноничната му форма.

Имаме студийския устав, станал устав и на българските манастири. Имаме високия пример, уроците и заветите на българското монашество, устоявало на много противни ветрове. Остава желанието и днес да го поставим на неговите изпитани здрави основи, за да заблести отново в своето древно каноническо благообразие, защото строгият монашески канон е най-сигурният щит срещу всички изпитания, на които е било, е и ще бъде подлагано в сложната духовна борба със силите на злото, която е нестихваща.

          

 

02 април 2006 г.

Неделя на преподобни Иоан Лествичник