Предговор към том 7

Човекът е отруден пътник в живота, дни и години се нижат и той пътува в своето време по земния си нелесен път. Но дните на човека са като трева, като полски цвят… понесе се над него вятърът и няма го и мястото му вече го не познава (Пс. 102: 15, 16). А годините ни се губят като звук (Пс. 89:9). Краткият земен път на човека, сравнен с вечността, е нищожно малка частица от мига.

И умът се пита: Какъв е смисълът на това странстване? Къде завършва то? Какво ще намери душата там отвъд, в незнайната безкрайност, неподвластна на дни и години?…

Но сърцето не пита. То трепти в чуден копнеж за нещо изгубено, но много скъпо, въжделено. В него се ражда споменът за онова блажено начало след сътворението, когато душата е била светла като слънчев лъч, озарена от близостта до Бога. Грехът я отдалечил от нейния Създател.

И става безпределно ясно, че безбожието е ненормално състояние на душата, сътворена по образ и подобие Божие. Атеистът е най-нещастният в духовно отношение, който като безумен иска да убие в себе си сладкия копнеж на душата си по Бога.

При всички усилия не успява. Той само потиска своя естествен устрем към небесата. А душата, останала без сила, изглежда като мъртва. По-жестоко самоубийство от това няма.

Душата на атеиста е сиротна. При такова духовно престъпление наказанието идва неизбежно. Той не е спокоен. Нарушено е вътрешното му равновесие. Търсейки изход, започва да презира вярващите с демонска ненавист, защото те с присъствието си чукат на сърцето му и напомнят за Бога.

Отрезвяването идва трудно. Атеистът се страхува да не се пробуди в него копнежът за нещо надземно. Така му е добре, но само по краткия път до гроба. Лесно се живее без Бога, но трудно се умира без Него!

Показателно е, че той сам опровергава безбожието със собствения си живот. С всички сили се старае да създаде удобства и храна само за тялото си. Това върши с голямо усърдие, въпреки че всеки ден вижда как тленни тела се предават на земята за унищожение. В това се заключава неговият неосъзнат копнеж за безсмъртие.

В инвалидната си ограниченост атеистът не може да разбере колко по-неутолима е жаждата на душата за безсмъртие, вложена от Твореца в нея, и колко по-важно е тя да се удовлетворява. Мисълта му, прикована към земята, не съзнава, че по-висшата същност в него ­ душата, копнее за безсмъртие, което е приближаване до Всевечния Бог.

Той ограничава естествения копнеж за безсмъртие в преходното, телесното, а забравя вечното, духовното. Подобно на библейския Исав, който продал първородството си за една паница леща, и той се стреми да задоволи само тленната си плът, а оставя гладна безсмъртната си душа. Една единствена душа обаче е много по-ценна от всички материални съкровища на света!

Бездуховността в нашето съвремие стигна своя най-трагичен връх, когато се разпространи до такава степен, че облада водачите на  обществения живот. Те се постараха да узаконят безбожието с гражданска власт. От това произлезе жестокото гонение на благочестивите християни, и особено на свещенослужителите у нас, през атеистичния период.

Много жертви даде светата ни Църква, но и с много венценосни изповедници се украси. Подвигът им обаче остана неизвестен, защото се скриваше под маската на религиозна свобода.

Наш неотменен дълг е да го проучим, за тяхна прослава и наша духовна полза. Изследванията ни с Божия помощ по молитвеното застъпничество на мъчените и пострадали за вярата свещенослужители стигна до настоящия седми том.

По техните молитви, Господи Иисусе Христе, укрепи копнежа ни за духовна извисеност, за приближаване до въжделеното блажено начало преди грехопадението, когато душата е била като светъл лъч, озарен от близостта на своя Създател!

Богоявление 2009 г.