При­вет­с­т­вам ор­га­ни­зи­ра­ния

на­ци­о­на­лен кон­курс за де­ца по слу­чай 530 г.

от въз­в­ръ­ща­не мо­щи­те на све­ти Иван Рил­с­ки

от Тър­но­во в Рил­с­кия ма­настир.

По то­зи по­вод на­пи­сах 26 раз­ка­за за Рил­с­кия от­шел­ник, ко­и­то же­лая да по­да­ря без­въз­мез­д­но на бъл­гар­с­ки­те де­ца. Наг­ра­да­та ми ще бъ­де

те да стиг­нат до тях.

На­пи­са­ни са в дос­тъп­на фор­ма за де­ца от II, III и IV клас в сти­ла, в кой­то на раз­ка­зи­те, пре­да­ва­ни по БНТ ­ “Стъл­би­ца към небе­то”.

 

 

С дъл­бо­ко ува­же­ние:

Мо­на­хи­ня Ва­лен­ти­на Друмева

 

ПРИ ОТ­ШЕЛ­НИ­КА

 

 

В неп­рис­тъп­ни­те деб­ри на Ри­ла, там, къ­де­то не стъп­ва чо­веш­ки крак, рас­тял ве­ко­вен дъб. Вър­хо­ве­те му се из­ви­ся­ва­ли над всич­ки дър­ве­та. От вре­ме­то той прог­нил при ко­ре­на, та­ка че се об­ра­зу­ва­ла го­ля­ма ку­хи­на, при­ли­ча­ща на мал­ка гор­с­ка къ­щич­ка.

Свети Иван по­тър­си под­с­лон за от­шел­ни­чес­ки под­ви­зи да­леч от шумния свят. С тор­бич­ка на ра­мо, в ко­я­то има­ше са­мо ду­хов­ни кни­ги и мал­ка брад­вич­ка, той се спря пред не­го. Прек­ръс­ти се и бла­го­да­ри на Бо­га, че го е до­вел ту­ка. Раз­чис­ти хра­лу­па­та, пос­т­ла я с клон­че­та, за­си­па ги със су­хи лис­ти и сед­на да си от­дъх­не. Там за­поч­на своя пус­ти­нен жи­вот. Ско­ро дой­де и сту­де­на­та зи­ма. Из­дя­ла дър­ве­та, нап­ра­ви вра­тич­ка и там на за­вет пре­ка­ра в пост и мо­литва.

Ко­га­то се зап­ро­ле­ти, по­лян­ка­та пред дъ­ба се раз­зе­ле­ни. За­поч­на да се мо­ли на от­к­ри­то, а по­ня­ко­га ся­да­ше на ма­лък пън да си от­дъх­не. Не­да­леч от дъ­ба шур­те­ше бис­тър по­ток. От не­го уто­ля­ва­ше жажда­та си.

Труд­на бе­ше пър­ва­та зи­ма, пре­ка­ра­на в пла­ни­на­та. С дни той гладува­ше, но Бог, ка­то ви­дя див­ния му под­виг, из­п­ра­ти по вя­тъ­ра се­мен­ца. Ско­ро на по­лян­ка­та из­рас­на и да­де плод ед­но рас­те­ние, на­ри­ча­на сла­ну­тък. То при­ли­ча­ше по вкус на на­хут. С не­го се хра­не­ше от­шелникът.

Свети Иван жи­ве­е­ше в пъл­на са­мо­та, но има­ше вер­ни гор­с­ки при­ятели. Вед­нъж при­ве­чер ви­дя на по­лян­ка­та ня­кол­ко зай­че­та, ко­и­то крот­ко го гле­да­ха. Приб­ли­жи­ха го и след то­зи ден за­поч­на­ха ре­дов­но да го по­сещават.

Един ден с теж­ки стъп­ки се приб­ли­жи ог­ром­на си­ва меч­ка. Ди­ви­ят звяр го гле­да­ше дру­же­люб­но. Жи­вот­ни­те оби­чат доб­ри­те хо­ра, а све­ти Иван бе­ше най-доб­ри­ят от всич­ки, той бе­ше све­тец. Меч­ка­та по­лег­на кротко до не­го и не сму­ти мо­лит­ва­та му. Из­вед­нъж, ка­то да се до­се­ти­ла за нещо, бър­зо раз­мя­та дъл­го­то си ру­но и из­чез­на зад храс­ти­те. Ко­га­то ве­че све­ти Иван се­де­ше в раз­ми­съл на мал­кия пън, до­чу пу­ка­не на съч­ки и ви­дя с из­не­на­да, че меч­ка­та пак ид­ва и но­си ця­ла пи­та мед. Спря се пред не­го, ос­та­ви я на зе­мя­та и крот­ко го заг­ле­да. Трог­нат от ней­ния жест, той из­не­се от хра­лу­па­та су­ше­ни ди­ви кру­ши. С тях по­черпи сво­я­та гор­с­ка гос­тен­ка.

Друг път из­г­рух­тя на по­лян­ка­та ди­во пра­се с на­ос­т­ре­ни бе­ли зъ­би, гото­во да раз­къ­са все­ки срещ­нат, но ка­то ви­дя све­те­ца, ук­ро­ти се и за­поч­на да ро­ви в пръст­та, ка­то да раз­ко­па­ва сла­ну­тъ­ка. Най-ин­те­рес­но­то гос­тен­че оба­ча бе­ше мал­ка сър­нич­ка. Прив­ле­че­на от слад­ког­лас­но­то му пе­е­не, тя се спря пред не­го. Дъл­го го раз­г­леж­да с крот­ки­те си очи. Све­ти Иван я покани да си по­хап­не от сла­ну­тъ­ка. Тя за­поч­на да хру­па слад­ко зре­ли­те шу­шулки и ли­че­ше, че ни­ко­га до­се­га не бе­ше вкус­ва­ла та­ка­ва хра­на. А ве­чер, изгре­е­ше ли лу­на­та, без­б­рой звез­ди треп­ка­ха на не­бе­то и пъс­т­ри нощ­ни пеперу­ди ле­тя­ха край дъ­ба. В лун­ни­те лъ­чи се впли­та­ха мо­лит­ве­ни­те пес­ни и ог­ла­ся­ха глу­хи­те ска­ли и про­пас­ти. Мяс­то­то се пре­вър­на в ма­лък зе­мен рай.

Но дя­во­лът за­ви­дя на све­ти Иван, за­що­то той се мо­ле­ше за це­лия но­во­пок­ръс­тен бъл­гар­с­ки на­род. Той вну­ши ло­ши мис­ли на два­ма лов­ци разбой­ни­ци. В един есе­нен ден те се из­гу­би­ли в пла­ни­на­та. Тъ­нък пу­шек ги прив­ля­къл. С лъ­ко­ве, стре­ли и ко­пия зас­та­на­ха пред не­го. В пог­ле­ди­те им се че­те­ше жес­то­кост. За­поч­на­ха да го би­ят. Вля­зо­ха в хра­лу­па­та, но не на­ме­ри­ха ни­що за гра­беж и си оти­до­ха. От­шел­ни­кът дъл­го ле­жа пре­бит. Ко­га­то се свес­ти, за­поч­на да се мо­ли, но не за се­бе си, а за раз­бой­ни­ци­те. Жа­ле­ше ги, за­що­то бя­ха сле­пи за доб­ро­то, и мо­ле­ше Бог да прос­ве­ти умо­ве­те им, за да Го позна­ят.

След ня­кол­ко ча­са се чу не­о­би­ча­ен шум, ка­то да се тът­ри не­що по зе­мя­та. Съ­щи­те раз­бой­ни­ци от­но­во зас­та­на­ха пред не­го. Ста­ре­цът се прекръс­ти и за­ча­ка но­во из­пи­та­ние, но ка­то ги ог­ле­да, раз­б­ра, че са пос­т­ра­да­ли зле. С пос­лед­ни си­ли се дов­лек­ли и очак­ва­ха смърт­та. Раз­ка­за­ха, че след ка­то се от­да­ле­чи­ли от не­го, вне­зап­но ста­до гли­га­ни се нах­вър­ли­ло на тях. До­ка­то опъ­нат стре­ли, сви­ре­пи­те жи­вот­ни се нах­вър­ли­ли на тях и ед­ва не ги раз­къ­са­ли. Не­що ги про­го­ни­ло и те ка­то сти­хия из­чез­на­ли. Це­ли­те в кръв и ра­ни, раз­бой­ни­ци­те тре­переха.

Свети Иван из­ми и пре­вър­за ра­ни­те им, по­ръ­си ги с це­леб­ни бил­ки и ги пре­вър­за с пар­че­та плат от раз­къ­са­ни­те им дре­хи. След ня­кол­ко ча­са те сто­я­ха сми­ре­но до не­го и слу­ша­ха бе­седата му.

След вре­ме те пак по­се­ти­ха све­те­ца, но без оръ­жие. По­ма­га­ха му с как­во­то мо­гат. Раз­каз­ват, че след го­ди­ни, ко­га­то све­ти Иван съб­рал ученици и ре­шил да пос­т­ро­ят ма­нас­тир, те най-мно­го по­ма­га­ли с труд на братята. В очи­те им гре­е­ла Хрис­то­ва­та свет­ли­на и ни­кой не мо­жал да се до­се­ти, че ня­ко­га са би­ли разбой­ни­ци.

 

11. VII. 1999 г.

 

 

 

СЪЛЗА НА РАЗ­КА­Я­НИЕ

 

 

 

Богатият и могъщ владетел Хрельо построи голяма църква в Рил­с­кия ма­нас­тир, а до нея ка­мен­на ку­ла, ко­я­то и до днес се на­ри­ча Хре­льо­ва­та ку­ла. Тя има мрач­но под­зе­мие и пет ета­жа, ко­и­то се съ­об­ща­ват с тес­ни ка­мен­ни стъл­би. Най-от­го­ре има мал­ка цър­к­ва “Свето Пре­об­ра­же­ние Гос­под­не”. През тес­ни маз­га­ли вът­ре вли­за мал­ко свет­ли­на и въз­дух. Там мо­на­си­те се ук­ри­ва­ха при опасност.

Ма­нас­ти­рът до­би ве­ли­чес­т­вен вид, но в ония вре­ме­на, ко­га­то християн­с­ки­те нра­ви не бя­ха пус­на­ли дъл­бо­ки ко­ре­ни в сър­ца­та на хо­ра­та, в пла­ни­на­та бро­де­ха раз­бой­ни­ци. Про­чут бе­ше Йо­на ­ во­да­чът на го­ля­ма разбой­ни­чес­ка дру­жи­на. Най-пос­ле бе­ше за­ло­вен. До­ве­до­ха го вър­зан и го зат­во­ри­ха в под­зе­ми­е­то на ку­ла­та. Без­с­т­раш­ни­ят зло­дей мис­ле­ше, че е погре­бан жив, за­що­то там бе­ше мрач­но, влаж­но и сту­де­но. Дни­те се ни­же­ха бав­но и тъж­но и се сли­ва­ха с но­щи­те. Кра­ка­та му се вдър­вя­ва­ха от сто­е­не, но умът му не прес­та­ва­ше да мис­ли. Под­рям­ва­ше мал­ко, пос­ле се стряскаше и за­поч­ва­ше да раз­нищ­ва це­лия си жи­вот.

Йо­на бе­ше доб­ро и сме­ло де­те. Вед­нъж с ба­ща си тръг­нал на пок­лонение на Рил­с­кия ма­нас­тир. Вър­ве­ли бо­си по стръм­ни ска­лис­ти пъ­те­ки и крака­та им плам­на­ли. Стиг­на­ли ре­ка Друш­ля­ви­ца. Тя плис­ка­ла буй­ни­те си води в из­г­ла­де­ни­те ка­мъ­ни. На­то­пи­ли кра­ка­та си. То­ва бла­жен­с­т­во не се забра­вя! Пос­ле влез­ли в ма­нас­ти­ра и в но­вия Хре­льов храм. Ба­ща му ко­леничил пред об­ра­за на све­ти Иван със за­па­ле­на свещ в ръ­ка. Съ­що­то сто­рил и мал­ки­ят Йон­ко. Бле­да свет­ли­на оза­ря­ва­ла ли­це­то на све­те­ца и той ги гле­дал крот­ко, с бла­гос­ла­вящ пог­лед. Ка­то из­лез­ли на кал­дъ­ръ­ме­ния двор, на­ме­рил ед­но кръс­т­че. На­вел се да го взе­ме, но ба­ща му не му поз­во­лил, ка­то му казал: “Кой­то взе­ма от цър­к­ва­та, вна­ся огън в къ­ща­та си!” Йо­на из­ти­чал до хра­ма да го пре­да­де на мо­на­ха, а той, трог­нат от не­го­ва­та чес­т­ност, му го по­да­рил. Пос­ле отиш­ли на по­ля­на­та край ма­нас­ти­ра. Ба­ща му раз­т­во­рил тор­ба­та, пос­т­лал кър­па, сло­жил на нея пит­ка, чуб­ри­ца и зе­лен­чук. Хапнали, а на Йо­на се сто­ри­ло, че ни­ко­га не бил ял тол­ко­ва вкус­на хра­на. Пи­ли жад­но от ма­настир­с­ка­та чеш­ма…

Из­вед­нъж раз­бой­ни­кът пот­ръп­на от то­зи спо­мен. За­що се­га е ту­ка, в то­ва мрач­но под­зе­мие? Как стиг­на до зат­вор?… Спом­ни си, ко­га­то по­расна, как се сдру­жи с ло­ши дру­га­ри. На­пус­на ба­щи­ния дом. За­поч­на­ха грабежи. Кол­ко не­вин­ни път­ни­ци ог­ра­би­ха и разплака­ха! И тъй все­ки ден…

Мно­го пъ­ти в та­зи тя­гос­т­на са­мо­та си спом­ня­ше ми­на­ло­то и своя живот. Спо­ме­нът за раз­бой­ни­чес­т­во­то го гне­те­ше. Чув­с­т­ва­ше се не­чист и уни­зен. Уте­ха му но­се­ше са­мо спо­ме­нът за по­се­ще­ни­е­то в ма­нас­ти­ра. Той топ­ле­ше ду­ша­та му. Не мо­же­ше да заб­ра­ви мил­ва­щия пог­лед на све­ти Иван. Ис­ка­ше пак да по­га­ли из­мъ­че­на­та му душа.

Вед­нъж, ка­то му под­на­ся­ха сух къ­шей хляб и па­ни­ца пос­т­на ма­нас­тирска чор­ба, той по­мо­ли да му раз­ре­шат с ох­ра­на да вле­зе в хра­ма. Не му раз­ре­ши­ха, но по­ра­ди непре­къс­на­то­то му нас­то­я­ва­не, поз­во­ли­ха да се изка­чи на пе­тия етаж на ку­ла­та. Там, в цър­к­ва­та, има­ше ико­на на све­ти Иван. Йо­на вле­зе, зас­та­на как­то ня­ко­га на ко­ле­не и от­п­ра­ви пог­лед към нея. Беше сму­тен, за­що­то се чув­с­т­ва­ше гре­шен, но све­те­цът го гле­да­ше как­то няко­га с то­пъл пог­лед. Без да раз­бе­ре и за пър­ви път в жи­во­та му, ед­на съл­за се тър­кул­на по заг­ру­бя­ло­то му ли­це. Усе­ти, че тя из­ми ду­ша­та му. По­чувства ле­ко­та. От то­зи ден в мрач­но­то под­зе­мие той за­поч­на да се мо­ли на све­ти Иван.

Ми­на­ха го­ди­ни. Дой­де ред да го ос­во­бо­дят. То­га­ва той не тръг­на по пъ­тя на раз­бой­ни­чес­т­во­то, а по­мо­ли да го при­е­мат в ма­нас­ти­ра за прис­луж­ник. Про­мя­на­та се че­те­ше по ли­це­то му. Спе­че­ли до­ве­рие и го направи­ха па­зач. И мо­на­си­те си от­дъх­на­ха. Стра­хът от на­па­де­ния из­чез­на. Са­мо ка­то се чу­е­ше, че ста­ри­ят раз­бой­ник Йо­на па­зи ма­нас­ти­ра, ни­кой не можеше и да по­мис­ли за гра­беж. Кой­то го ви­де­ше, се чу­де­ше, за­що­то го намира­ше про­ме­нен до не­уз­на­ва­е­мост. Ня­ма­ше сле­да от ос­т­рия му пог­лед.

Йо­на нап­ра­ви пъл­на и ис­к­ре­на из­по­вед пред игу­ме­на. Не про­пус­на да ка­же, че ня­къ­де, къ­де­то са­мо той знае, има за­ко­па­но зла­то. Пред­ло­жи да го по­да­ри на ма­нас­ти­ра. Игу­ме­нът от­ка­за. Обяс­ни му, че та­ки­ва па­ри са грешни и прок­ле­ти ка­то сре­бър­ни­ци­те на Юда. Нак­рая до­ба­ви: “Съл­за­та на разка­я­ние е по-скъ­па от всич­ко­то зла­то по це­лия свят, за­що­то е спо­соб­на да из­мие ду­ша­та на греш­ни­ка!”