Съкровищата на манастира

 

През лятото на миналата година посетих девическия манастир в Калофер. Отидох там уж за малко, но в последствие на два пъти удължавах престоя си. След като се върнах в града, към работата и предишния си начин на живот, разбрах, че те повече няма да бъдат същите. Престоят в манастира ми беше открил най-съкровената тайна на православието, тайната за неговата същност.

С този текст се опитвам да облека в слова откритието си. Съзнавам колко рисковано е това начинание, но не мога да не го предприема ­ споменът за манастира продължава да живее в мен и да си “иска своето”. Ще се радвам, ако освен това той подтикне читателите, които мислят, че манастирът е пристан за някакви “житейски корабокрушенци”, да преосмислят това свое виждане.

 

Вкусете и вижте колко благ е Господ

(Пс. 33:9)

 

В 21 век пътуването до която и да е точка на света вече не е истински дълго. Независимо от това, когато пристигне в манастира, човек разбира, че е пристигнал на друго място, обитавано от друг “вид” хора. Разликата се усеща веднага, още от първите минути на престоя в обителта. В миналото пътуването с дни навярно е допринасяло пропастта между светските хора и монасите да се намали, и миряните да придобият мирното разположение на хора със спокойно течащи мисли и отворени към Бога сърца. В днешно време човек може да си спомня или да си представя колко естествен, свободен от суматоха и целесъобразен е живота в манастира, но все по-трудно може да го живее. За това пътуването до него е връщане към простотата и смирението, така необходими за всяко поклонение.

 

 Понеже видимото е временно,

а невидимото ­ вечно

(2Кор. 4:18)

 

Първото, което поразява човека, когато влезе в манастирския двор, е тишината. Манастирската тишина е дълбока и звънка, като тишината над вир, и толкова различна от стерилността на звукоизолираните помещения и оглушаването от восъчните тапи. Това е тишина, в която има различни звуци и която резачката на трупи отвъд пътя не само не прогонва, но усилва ­ като контрапункт, разкриващ нейната свръхприродност. Това е тишина, пълна със Слово и с благодат. Такава навярно е била тя преди грехопадението, когато Отец се е разхождал в едемската градина, за утеха и радост на нейните обитатели. Тя звучи и чака, а околните планини от столетия свидетелстват нейния ек. Тишината в манастира се чува1, и благодатта става осезаема ­ тъкмо заради тишината.

Другото, което се разкрива пред гостенина в манастира, е красотата. Тя изпълва свръхприродната тишина с насъщна простота и някаква сладост, която храни и умилява душата. Красотата в манастира е лишена от блясък, тя е създадена с любов за про-слава на Бога. Тук варосаните бели обители, просторният храм, камбанарията и градината с цветните фигури като че ли са прорастнали с духа на сестрите ­ обичани и обгрижвани от тях, както едемската градина от първите хора. Този факт неусетно ти вдъхва кураж ­ през цялото време някой продължава да слави Бога, независимо от превратностите на историята, встрани и извън полезрението на света. Старецът Паисий казва, че понякога в манастира просиява Несътворената светлина1. Друг път човек има чувството, че наоколо прелитат ангели. Отрешената и блага хармония между материалното и духовното свети и сгрява, без да отвлича вниманието или да се натрапва. Тъкмо обратното ­ тя настройва сърцето да премине през материята и да се издигне към небето, както дим преминава през сито.

 

Да се удостоиш да станеш монах

защото Твоята милост е по-добра от живота

(Пс. 62:4)

 

Трудно e човек да си представи, че не друго, а тъкмо излизането от неограничения мир сего и влизането в точно оградените предели на манастира, при това до края на живота му1, води до мира и просветлението. Това изисква преодоляване на една необятна като китайската стена светска бариера ­ на рационалното мислене, на застрахованата предвидимост и договорните отношения. Особено трудно се постига то в днешно време, когато са безброй пътищата, отдалечаващи ни от Бога. То става на мощните криле на вярата, по силата на Божия промисъл, и с помощта на Божията благодат. Защото именно благодатта показва на поразените ни от греха сърца нуждата от дълбоко покаяние, и молитвата като най-същностното занимание в земния живот.

 

Не бой се, само вярвай

(Марк 5:36)

 

За да стане монах, човек трябва съзнателно и свободно да се откаже от брачно общение, от собственост и от следване на своята воля ­ в противовес на трите изкушения в света ­ “похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска”(1Йоан 2:16). Предполагам, че много съвремени хора, дори и вярващи, биха запитали: какви са гаранциите, че ако умре за света и приеме монашество, човек наистина ще се усъвършенства духовно и ще спаси душата си? Гаранции няма, но има надежда и тя е в молитвата (Лука 18:1­8). Молитвата е извор на покаяние и следователно на усъвършенстване. И колкото по-пламенна и извираща от сърцето е тя, толкова по-вероятно е преобразяването на човешкото естество в нея. Ето защо желаещите да станат монаси изпитват дълбока и силна потребност да се молят.

 

Намерението да приемеш монашество е всъщност намерение да постигнеш съвършенство още тук, на земята, като се хвърлиш в огъня на една битка с невидими и коварни врагове. Тя е духовна и телесна битка, изискваща осъзнаване на несъвършенствата на света, отричане от него и… от себе си. Самоотречението е необходимо още при подстригването, точно заради липсата на гаранции, че ще победиш ­ тъй като битката е на живот и смърт за вечността. Встъпващите в монашество обаче помнят Христовите думи “който загуби душата си заради Мене, ще я намери” (Мат.16:25), а мистичното привличане от Божиите заповеди и молитвата им дава увереност за този наистина съдбоносен избор.

 

Монашеското пострижение има три степени ­ расофор (послушник-расоносец), малка схима и велика, или ангелска схима. Преди да се е заел с монашеския подвиг, човек все още не може да си представи какъв е той в действителност, какво представлява духовната бран и как се води тя. Поради което Църквата е постановила тригодишен условен срок, в който кандидатът за монах, комуто се разрешава да носи расо без да дава обети, живее в обителта и се упражнява в послушание и труд, докато неговият на-ставник изпитва и възпитава заложбите му за духовен живот.

При подстригването в малка схима послушникът дава трите обета, отговаряйки на всеки архиерейски въпрос за отричане от света с: “Да, с Божията помощ, честний отче”1. По време на този обряд той вече окончателно оставя света (и грижите в него), обещава да води битка със страстните си наклонности, да се кае за греховете си и постоянно да се моли. В търсене на Божията воля новоначалният монах се отрича от движенията на своята воля, като се оставя във всичко да го направлява духовният му отец. Иначе казано, той дава обет да се бори с последиците от грехопадението в себе си, да ги понася у другите и да противостои на нападенията на демоните, независимо от всичко. В подкрепа на новата му житейска мисия, 40 дни след подстрижението той е оставен да пребивава в мълчание, съсредоточен в молитвата и освободен от всички битови задължения в общежитието. През това време той заживява с мисълта, че се е разделил със света, отдава се на килийното молитвено правило и “усвоява” с дух и тяло проникващата го благодат.

 

Тъй като безмълвието на монасите е тайна молитва1, тези от тях, които са достигнали значителен духовен напредък, чувстват призвание да приемат ангелска схима. Тя предполага още по-аскетичен живот, често отделяне от общежитието и прекарване на остатъка от живота в безмълвие. Подобно на ангелите, великосхимниците оставят грижата за себе си на Бога и се посвещават на молитвата. За да сведат до минимум зависимостта от плътта, те живеят с оскъдна храна и при сурови условия. Аскетите се стремят да се подвизават като свещеници на благодарението, за каквито Бог първоначално е създал човеците и чрез непрестанната молитва духът им да пребивава в единение с Твореца.

 

В началото на своя път монасите странят от света, но понякога, след години, някои от тях се отварят за него отново, ставайки живи проводници на Христовото учение, и извор на съвет и наставление за миряните.

 

 Общежитието

 

Манастирът е място за покаяние (т.е. за постепенно очистване), и за молитва. Той е остров, където ангелският възглас “Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение се живее. Манастирското ежедневие е лишено от светски удоволствия и развлечения (тъй като целта е съсредоточаването), от философстване, суета и игра. Малкото, сведени до жизненонеобходимото дейности, освобождават внимателността на ума и силата на волята за духовната бран. Поради това тези, които отиват в него, за да се скрият от света, обикновено не издържат и променят решението си ­ защото манастирът не е приют или клиника, а място за ежедневна и неумолима битка със себе си и с нападащите те демони. (Впрочем манастирът е място, в което демоните се задържат рядко. След техните набези отново покаянието, всеопрощението и молитвата връщат мира в обителта. И доколкото въобще ги има, конфликтите не разединяват монасите. Всеки ден, след вечеря, те взаимно се опрощават, целувайки ръка един другиму, с думите “Прощавай”, “И ти прощавай”.)

 

За разлика от света, в манастира не се бъбри. Думите не се насилват, а се използват за обословяване на общуването, за разговор в съжителството. Тъй като те са средство, а не цел, няма порои от тях. В манастира словоизлияния няма, нито нарцистични монолози. Молитвата и Божието Слово осияват всичко със своята простичка насъщност. Така постепенно се постига хармонията ­ с Бога, със себе си, с братята и със света извън манастира.

 

Манастирското общежитие изобщо, е най-благоприятната среда за очистване и духовен растеж. Именно на тези две цели е подчинен уникалния ритъм на живот в него. То е домът на активно и съзнателно подвизаващите се за спасение и цялата негова уредба потвърждава думите на свети апо-стол Павел “на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро” (Рим. 8:28).

 

Монашеският подвиг

 Защото ви дадох пример

(Иоан 13:15)

 

Монашеското братство е част от Църквата, почитаща Христа като единствен Цар, Първосвещеник и Пророк както в отвъдния, така и в земния живот. Монасите не служат на никаква светска йерархия или власт, а на богоустановената Църковна йерархия. Те са част от нея със същество, или както се казва в Акатиста на света Богородица ­ те са тайници на Светата Троица.

 

Тяхното послушание е битка за чистотата на ума ­ с егоизма и разсъдливостта. То е противовес на избора на Адам да заживее от себе си. Послушанието, както казва архим. Софроний, е пътят на вярата, която победи света (1 Иоан 5:4)1. Христос не е имал къде глава да подслони (Мат. 8:20), бил е велик Аскет, покорен до смърт на волята на Отца, и Нему подражават монасите.

Тяхното целомъдрие е не само водене на безбрачен живот, а “пазене на всички чувства: ума от нечисти помисли, волята от плътски пожелания, сърцето от греховни увлечения”2. То е по-добрия начин на живот и който може да го възприеме, нека го възприеме, съветва учениците Си Христос (Мат. 19:12). Неговата майка, света Дева Мария е другият велик пример за целомъдрие ­ толкова светло и чисто, че е било удостоено да роди Бога в плът. Избрана заради целомъдрието си, тя остава целомъдрена и след раждането, което я освещава и я прави тайница на неизказания Божий промисъл, чрез която се отварят райските врати1. Прави я Богородица.

И най-после, нестяжанието освобождава монасите от изкушението да притежаваш и от бремето на собствеността.

Монашеското въздържание изобщо, е ситост, пребиваване в пълнотата и любовта на Бога.

 

 

От този Хляб ядат монасите и в името на физическото и духовно усвояване на това откровение те водят аскетичен живот. И както храната на Христос е била да изпълнява волята на Отца, така и монасите се стремят да се очистят от любоначалието, за да могат да кажат като Христос ­ “Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово Божие” (Лука 4:4).

 

Макар и подвластен на изкушенията, Иисус е живял над страстите и грижата за материалното. Бил е свободен1 да се бори с демоните и да проповядва. Светът Го е осъдил, защото Той е взел върху Себе Си греховете му. Това е станало чрез проповядваното от Него учение за спасението, чрез знанието и пътя, които е открил на човеците. Злото ­ парадоксално ­ се е превърнало в оръдие на спасението и за да опрости всички грехове, Иисус е умрял на кръста. По този начин Той, Безгрешният, ги е “взел”, без да ги извърши. Монасите се стараят да повторят Христовото дело и разпъвайки повредената си от греха природа, да възстановят още приживе състоянието на душите от преди грехопадението, понасяйки последиците от него стоически и с упование в Бога. Те воюват с онзи “друг закон, който воюва против закона на ума” (Рим. 7:23). Победата над него наистина е подвиг ­ към светостта, правдата, любовта, милосърдието, въздържанието, чистотата, мъжеството и търпението ­ за вярата в Подвигоположника1 . В този смисъл животът на монасите е най-висшият начин на живот на земята1.

        

Духовната бран

 

Човек не може да предотврати допусканите от Божия промисъл нападения на демоните. Бог допуска те да смущават всеки, решил да следва Христа, за да напредва той в духовното си усъвършенстване, да се учи да различава от опит зло от добро и да се утвърждава в доброто. Изкушенията ни принуждават да упражняваме правото си на избор и (правейки правилните избори) да заслужим отново това, което Адам е загубил ­ свободното послушание пред волята на Твореца.

 

Духовната бран е лична, но оръжието на всички е универсално ­ твърдостта в себе си и упованието в Бога. Монасите обаче имат ­ по-често от нас, миряните ­ и оръжието на благословията. Благословията, получена от стареца (който нерядко е и прозорливец), предпазва от козните на дявола. За това и никое начинание монахът, особено новоначалният, не предприема без нея ­ защото духовният отец най-добре знае кое е полезно за ученика му и дали той ще може да преодолее препятствията, на които ще се натъкне по пътя.

 

Монасите се научават да разпознават изкушенията, да не ги изследват, а да ги избягват. Те са избрали личността им да се развива по вертикала ­ все по-далеч от света и все по-близо да Бога. И докато плътта изтънява и диктата й над мисълта намалява, връзката им със света става все по-ефирна, все по-метафизична. За това при подстрижението те получават нови имена ­ като свидетелство за повторното им раждане, посветено изцяло на Бога.

 

 За духовното наставничество

 

Защо за разлика от Христос, на нас са ни необходими духовни наставници? Защото поради грехопадението сме загубили пътя към Бога; защото освен това живеем в свят, който не просто го е загубил също, но бидейки пределно-материален, е акумулирал последиците от действието на греха и допълнително ни отдалечава от Него. Духовният напредък започва с дълбокото и искрено покаяние и съзнанието за собствената ти немощ, следвани от ревността към Божиите заповеди, послушанието и нестяжанието ­ на фона на винаги необходимото въздържание, стига до молитвата, и от там до искрената и непресъхваща любов, която все повече отделя монаха от този свят и същевременно го прави все по-ценен за него. Тази любов не търси изгода, тъй като се ражда от горещата вяра. Монасите, които са я достигнали, са истинските духовни старци. Те помагат на своите чеда да напредват в духовното си усъвършенстване ­ заради Бога, прилагайки на дело заповедите Христови: “възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, душа, и разум, и ближния си като себе си” (Мат. 22:37­,39). Изключително рядкото, благодатно съчетание от качества и опит, които старчеството изисква, правят стареца съучастник в божествения акт на творение на човека1.

 

 Трудът и грижата за ближния

 Трудете се не за храна тленна,

а за храна, която пребъдва до живот вечен

(Иоан 6:27)

 

Да станеш монах, означава освен всичко и да смениш “работодателя” си, и прокълнатия труд за материалното (Бит. 3:17-19) с благодатното труженичество на Христовата нива. Трудът на монаха е славословието на ръцете му, благодарността на ръцете му, в съзвучие с молитвата в ума му. Той е единодушието между тялото и душата, отдадено всеки час, всеки миг на придобиването на Духа.

 

В манастира всеки има своето индивидуално послушание ­ според уменията, които притежава. То е свързано със стопанството, или с богословските, катехизични или ръчни дейности, ориентирани към Църквата и света. В днешно време в България някои манастири възвръщат ролята си на огнища на православна просвета и благотворителност. Приютите, болниците, страноприемниците, осиновяването на сираци и килийните училища пък са дейности от недалечното минало, които, както всичко останало, монасите са вършели просто и сърдечно, пазейки заръката на Христа: “Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден” (Лука. 6:36). В допълнение към индивидуалното, има и вътрешно-манастирско послушание ­ в магерницата, клисарската работа в храма и т.н. За да се съчетае успешно молитвеното с практическото им дело, храмът е в непосредствена близост до килиите ­ така не се губи време за стигане до сърцето на манастира, където монасите в съслужение се молят и причастяват с Божествените тайни. Ето как манастирът е място, доказващо че “Господ всичко е направил премъдро” (Пс. 103:24), а животът в него е живот на един по-малък организъм в големия организъм на Църквата.

 

 Молитвата

 

Човешкото сърце, казва старецът Паисий, си почива при думите “Господи, Иисусе Христе помилуй ме!”, защото молитвата дава почивка, а не изморява.  Тя е пълно отваряне пред Бога и явяването Му всичко, което си, и което мислиш и чувстваш. Тя е отдаване на Бога и благодарно приемане от Него. Тя е обмен и поради това ­ претворяване на човека ­ с богоподобни качества и различни дарби. Тя е по-сладка и по-завладяваща, от което и да е удоволствие в света. Молитвата укрепява душата и удовлетворява основно духовните й потребности, тъй като е общуване с Божественото.

Дето са двама или трима събрани в Мое име,

там съм Аз посред тях

(Мат. 18:20)

 

В храма, като място на особена Божия благодат, монасите се събират, за да се молят заедно. Именно тази сърдечна заедност е кулминацията на тяхното съжителство, в която те са всеки-един-от-тях-пред-Бога, но и всеки-пред-Бога-заедно-с-братята. В нейно име е всеопрощението в ежедневните им, битови отношения. И тъкмо благодатта, откриваща се по време на молитвата и приемана със светото Причастие, им дава сили за това всеопрощение, и радост от споделяне на служението.

Вън от храма монахът повтаря с ум и сърце Иисусовата молитва: “Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния!” във всеки свободен от умствени занимания момент. А в края на деня, в тишината и усамотението на килията, той изпълнява личното си молитвено правило. То допълва църковното и поддържа молитвената дисциплина на монаха. Има и монаси, които достигат такова състояние, че казват Иисусовата молитва дори когато спят, и това не става насън, а в действителност, защото тя продължава и се произнася неспирно.

 

Молитвата е сърдечния пулс на православието и делото на монасите. Тя е “най-общественополезната” дейност на обителта, уникалния принос на монашеството за живота в света. Тя е застъпничеството на приближилите се до Бога за останалите в света ­ защото ако спрем да се молим, светът може да свърши.

 

Себепознанието

 Научи ме да изпълнявам Твоята воля, защото

Ти си мой Бог

(Пс. 142:10)

 

Този свят “лежи в злото” (1Иоан 5:19), и с напредване на времето и отдалечаване на историята от явяването в плът на Бог Слово, то все повече заема позиции в него. Избралите монашеския подвиг напускат кариерата, семейните задължения, пътуванията и имуществото, за да се освободят от бремето им и да спечелят време за покаяние и вглеждане в себе си, за очистване и молитва, за възхождане към Бога и утвърждаване в Светия Дух. Доколкото покаянието е изповядване на Божието съвършенство и на своята окаяност, чрез него човек познава себе си. В откровението на молитвата, в оголеността на ежедневните занимания ­ прости и необходими като хляб ­ себепознанието води до смирение. То помага човек да разбере какви са талантите, дарени му от Бога и как най-добре да Му служи1. За това и в отношението на монаха към света няма лукавство ­ то е изпълненото с простота и благоволение ­ отношение на самопознал се човек, който знае от опит, че да бъдеш себе си смирен пред Бога е най-голямото достижение.

 

 В заключение

Монасите изпълняват работа апостолска, пророческа или по-право работа Божия, и техните молитви са плодове от дарованията на Дух Свети.

(Послание на източните патриарси за православната вяра)

 

Манастирът е храм, тъй като всичко в него ­ и храмът, и градината, и хората, са икони или живи образи Божии. Животът там има за първообраз живота преди грехопадението, а монасите, които го живеят, служат на Бога и на света с цялото си същество. Съвършенството е дар на Све-ти Дух1 и не може да бъде постигнато просто чрез развиване на способностите на човешката природа ­ сама по себе си, в нейната ограниченост. То трябва да бъде заслужено ­ с подвиг ­ от сблъсъка на материята с духа, на страстите с Божията любов. Този подвиг води до съединяване на човешката воля с волята на Отца. В този смисъл в грехопадналия свят, който обитаваме, самите монаси са най-големите съкровища. Във времето, когато атеизмът, инославието и сектантството стават все по-агресивни, те остават верни на Спасителя Христа и продължават духовната бран с княза на този свят ­ заради себе си и заради нас. Тяхната цел е да спасят душите си за вечността и да помогнат и на нас да се хванем за небето1. И докато ние, улисани в светските си грижи, оставаме глухи за повиците на сърцето, те внимават над всяко негово движение и се стремят да изкоренят от него всяка лоша мисъл. Те са се оттеглили от света в търсене на Бога и неотстъпно водят духовна битка със страстите и с демоните. Това е и което ги прави по-други, по-различни от нас ­ сами, монаси. Тяхното съкровище е приобщеността към Бога и разделеността от света, а нашето, на миряните ­ отворените порти на манастира.

В молебния канон на света Богородица, Христос е наречен Началник на тишината и Подател на веселието. За това и в манастира е тихо и радостно. Ако го посетите с просто и смирено сърце, ще се уверите.

15.08.2002 г. 

Т.В.

 

 

 

 

3 thoughts on “Съкровищата на манастира

  1. Pingback: sildenafil 100mg
  2. Pingback: cialis blue pill

Comments are closed.